Фигурите определено се струпваха в средата на дъската. Вартан бе намислил нещо. Но все още не успявах да видя общата картина.
— Майка ми винаги е била убедена, че смъртта на баща ми не е нещастен случай — признах аз, пропускайки дребната подробност, че според нея куршумът е бил предназначен за мен. — Освен това твърдо вярваше, че шахът има нещо общо с цялата история. Но ако ти си прав и убийството на баща ми е свързано по някакъв начин със смъртта на Тарас Петросян, то какво свързва всички тези факти с шахматната фигура в Загорск?
— Не знам, но връзка трябва да има — отвърна Вартан. — Още помня израза на лицето на баща ти онази сутрин, докато се взираше във витрината: изглеждаше така, сякаш не чува и дума от това, което му говорех. А когато се обърна да си върви, съвсем не изглеждаше като човек, който мисли за предстояща шахматна партия.
— И как изглеждаше? — попитах аз бързо.
Вартан ме гледаше, сякаш сам се опитваше да си отговори на този въпрос.
— Бих казал, че изглеждаше уплашен — отвърна той. — Повече от уплашен. Изглеждаше ужасѐн, макар че се опита бързо да скрие това от мен.
— Ужасѐн ли?
Какво би могло да уплаши баща ми толкова, след като бе прекарал в съкровищницата на Загорск само няколко минути? Следващите думи на Вартан сякаш забиха ледено острие в сърцето ми:
— Сам не мога да си го обясня — призна той. — Освен ако по някаква причина на баща ти му се е видяло особено важно това, че златната фигура, изложена в онази витрина, представляваше Черна царица.
Вартан отвори вратата и влязохме обратно в главното осмоъгълно помещение. Не бих могла да му кажа какво означаваше черната царица за мен. Знаех, че ако онова, което ми бе казал току-що, е истина, изчезването на майка ми навярно бе свързано със смъртта както на баща ми, така и на Петросян. Може би всички бяхме в опасност. Преди обаче да направя и три крачки, спрях. Бях толкова съсредоточена върху думите на Вартан, че напълно бях забравила за Лили и Кий.
Двете седяха на пода пред писалището, между тях беше празното чекмедже, а За-за точеше лиги върху персийския килим. Лили шепнеше нещо на Кий, но и двете се изправиха, щом ние с Вартан влязохме. Лили стискаше нещо, което ми заприлича на остра стоманена пила за нокти. Трески нацепено дърво бяха пръснати наоколо.
— Петима Петка не чакат — заяви Кий. — Докато вие двамата се бяхте уединили да се изповядвате един на друг или каквото там правехте, погледнете ние какво намерихме.
Тя размаха във въздуха нещо, което изглеждаше като парче стара измачкана хартия. Докато приближавах, Лили ме наблюдаваше строго. Ясните й очи бяха някак странно замъглени, сякаш ми даваше някакъв знак.
— Можеш да гледаш — предупреди ме тя, — но без да пипаш. Достатъчно ми беше онова изпълнение с касетката от секретаря. А ако това, което открихме в чекмеджето, е онова, което си мисля, става дума за изключително рядък и ценен предмет, както майка ти несъмнено щеше да потвърди, ако беше тук. Всъщност подозирам, че този предмет е именно причината тя да отсъства.
Кий внимателно разгъна крехката хартия и я сложи пред нас.
Вартан и аз се наведохме, за да виждаме по-добре. Отблизо ставаше ясно, че това не е хартия, а парче плат — толкова старо и измърсено, че с времето се бе втвърдило като къс стар пергамент. Върху него беше изобразена рисунка, изпълнена с някаква ръждивочервена течност, която бе покапала по плата и тук-там бе оставила тъмни петна. Въпреки това нарисуваното все още ясно се виждаше. На плата беше изобразена шахматна дъска с шейсет и четири квадрата, всеки от които бе запълнен с различен странен, мистичен на вид символ. Изобщо не можех да схвана какво би трябвало да означава всичко това.
Лили обаче имаше намерение да ни осветли.
— Не знам как майка ти се е сдобила с тази рисунка — каза тя, — но ако подозренията ми са основателни, това навярно е третото и последно парче от мозайка, която подреждахме преди трийсет години. Но тогава то ни липсваше.
— Парче от каква мозайка? — попитах аз, силно раздразнена.
— Чувала ли си някога нещо за шаха Монглан? — попита Лили.
Лили обясни, че имала да ни разкаже една история. Но за да успее да го стори, преди да са пристигнали останалите гости, ме помоли да не задавам никакви въпроси, за да я разкаже докрая, без да я разсейвам или прекъсвам. Преди това обаче имала нужда да поседне върху нещо различно от пода или някакъв камък — във всеки случай върху нещо, което определено отсъстваше от нашата лишена от столове хижа.