Соларин ги прочете и почувства как кръвта му започва да пулсира трескаво в слепоочията. Погледна бързо в посоката, в която се бе отдалечила старицата, но тя вече не се виждаше никъде. В този миг зърна нещо да проблясва в далечния край на парка — жената бе изникнала отново от една малка горичка и след миг щеше да се скрие зад ъгъла на Царските покои. Намираше се на разстояние от около сто крачки.
Точно преди да изчезне, тя хвърли поглед през рамо и се взря в Соларин. Той вече се канеше да я последва, но спря втрещен. Дори от толкова далеч отлично различи светлосините й очи, кичура сребристоруса коса, измъкнал се изпод шала. Това не бе някаква старица, а жена, надарена с поразителна красота и обвита в тайнственост.
Нещо повече. Соларин познаваше това лице. Лице, което бе смятал, че никога вече няма да види.
Миг по-късно жената изчезна.
— Не е възможно! — чу се мъжът да казва.
Нима подобно нещо можеше да се случи? Хората не се връщат от света на мъртвите. А дори да се върнат, надали изглеждат така, както са изглеждали преди петдесет години.
— Познаваш ли тази жена, татко? — попита Екси едва чуто. Соларин се отпусна на едно коляно в снега, прегърна дъщеря си и зарови лице в шала й. Плачеше му се.
— За миг ми се стори позната — отвърна той. — Но със сигурност съм се заблудил.
Притисна детето до гърдите си. През всичките тези години никога не бе лъгал дъщеря си. До днес. Но какво друго можеше да й отговори?
— А какво пише на картичката? — прошепна Екси в ухото му. — Тази с нарисуваната птица?
— Първата дума е опасно — промълви Соларин, като се опитваше да се овладее.
За бога, що за мисъл му бе влязла в главата? Това беше просто халюцинация след дългата седмица лоша храна и ужасен студ. Трябва да се стегне. Изправи се и стисна рамото на дъщеря си.
— Но тук ще стане опасно единствено ако ти забравиш какво съм те учил!
Той й се усмихна, но Екси не отвърна на усмивката му.
— А другите две думи? — попита тя.
— Беречься пожар — прочете Соларин. — Мисля, че просто става дума за Жар-птицата, за феникса, който е нарисуван тук.
Шахматистът замълча и погледна детето.
— На английски това означава „Пази се от пожара“.
После пое дълбоко дъх.
— Хайде да влизаме — подкани я той. — Време е да понатупаш този украински аматьор!
В мига, в който двамата влязоха в Енорийския съвет на Сергиево-Троицката лавра, Соларин разбра, че нещо не е наред. Стените бяха ледени и влажни, потискащи като всичко останало, случило се през тази седмица. Замисли се отново за посланието на жената в парка. Какво ли означаваше?
Тарас Петросян, организатор на турнира, елегантният новобогаташ, облечен в скъп италиански костюм, тъкмо подаваше дебела пачка рубли на един кльощав монах, стиснал грамадна халка с множество ключове. Той току-що бе отключил помещението заради срещата и сега получаваше бакшиш за това. Говореше се, че Петросян е натрупал състоянието си от незаконни сделки с луксозните ресторанти и нощни клубове, които притежаваше. На разговорен руски това се наричаше „блатные связы“. Връзки в криминалните среди.
Въоръжените главорези вече бяха тук — сновяха и се пъхаха навсякъде, твърде явно се притискаха към стените, и то не само за да се предпазят от студа. Освен всичко друго Енорийският съвет, тази ниска, четвъртита и скромна сграда, служеше и за съкровищница на манастирския комплекс.
Изобилието от средновековно църковно злато и скъпоценности беше изложено в яркоосветени стъклени музейни шкафове, пръснати из помещението. Соларин помисли, че ще е доста трудно да се съсредоточат върху шаха с всичкия този ослепителен блясък наоколо. Но ето го и младия Вартан Азов — седеше вече до шахматната дъска, а големите му тъмни очи не слизаха от новодошлите. Екси остави баща си и отиде да го поздрави. Не за първи път на Соларин му се прииска дъщеря му да цапардоса този арогантен хлапак с дъската.
Съобщението не излизаше от главата му. Какво ли искаше да им каже онази жена? Опасно? Пази се от пожара? А и това лице, което той никога не можеше да забрави, лицето от мрачните му сънища, от най-ужасните му кошмари…
Тогава я видя. В стъклената витрина в другия край на помещението.
Като в сън Соларин прекоси Енорийския съвет и се изправи над витрината с втренчен поглед.
Вътре лежеше фигура, която Соларин също смяташе, че никога вече няма да види. Очите му гледаха нещо невъзможно и точно толкова опасно, колкото и лицето на жената, мярнало се отвън в парка. Нещо, което беше отдавна погребано. Отдавна и много далеч оттук. Но въпреки всичко, ето отново бе пред него.