Кий и Вартан изтичаха нагоре по витата стълба и се върнаха с няколко възглавнички, отоманки и пейки, докато накрая Лили и За-за се разположиха удобно върху куп възглавници край огъня, Кей кацна на ръба на широкия стол пред рояла, а Вартан се настани на едно високо столче без облегалка. Всички се приготвихме да слушаме.
Междувременно аз се заех с онова, което ми се удаваше най-добре — готвенето. То винаги ми помагаше да си проясня мислите, пък и трябваше да разполагаме с нещо за ядене, особено ако се появяха още гости. Така че в момента наглеждах врящата на огъня голяма медна тенджера, както и количествата хранителни продукти, които бях измъкнала от фризера — малки лукчета, целина, моркови, гъби пачи крак и кубчета замразено говеждо. Всичко това бавно набъбваше в гъст бульон от силно червено вино, малко устършърски сос, лимонов сок, коняк, магданоз, дафинов лист и мащерка — класическата яхния на Александра за извънредни ситуации.
Щях да го оставя да къкри няколко часа, докато аз самата се „задушавах в собствения си сос“. Но може би в момента се нуждаех точно от храна. Шокиращите новини ми бяха предостатъчно за една сутрин, щяха да ми държат влага най-малко до вечерта. Но историята на Лили щеше да засенчи всичко останало.
— Преди почти трийсет години — започна леля ми — всички ние тържествено се заклехме пред майка ти, че никога повече няма да споменем и дума за Играта. Но сега, когато тази рисунка се появи, знам, че е задължително да ви разкажа цялата история. Мисля, че майка ти е имала намерение да стори точно това. Иначе никога не би скрила нещо толкова важно в някакво си заяждащо чекмедже. Нямам представа защо е поканила останалите, които очакваме, но съм сигурна, че никога не би организирала събирането на специалната дата на рождения си ден, ако цялата тази история нямаше нищо общо с Играта.
— Играта ли? — Вартан направо ми взе думите от устата.
Бях изненадана да науча, че ревнивото криене от страна на майка ми на точната дата на рождения й ден е свързано с шахмата. Все пак се досетих, че ако ставаше дума за времето преди трийсет години, то въпросната Игра не беше онази, която бе погубила баща ми. После ми хрумна нещо друго.
— Каквато и игра да сте се заклели да пазите в тайна — попитах аз, — има ли това нещо общо с факта, че мама упорито се стараеше да ми попречи да играя шах?
В този момент осъзнах, че никой освен най-близките ми не знае, че съм била шахматен кандидат-шампион, още по-малко пък за кавгите у дома по повод моята страст към играта. Кий беше повдигнала едната си вежда въпросително, но все пак се стараеше да не изглежда много изненадана.
— Александра — започна Лили, — през всичките тези години ти не си разбирала правилно поведението на майка си. Но вината не е твоя. С дълбоко съжаление ще трябва да призная, че всички ние — Ладислаус Ним, аз, дори баща ти — единодушно се съгласихме да не издаваме пред теб никаква информация. Бяхме искрено убедени, че след като сме закопали фигурите, след като сме ги скрили там, където никой не би могъл да ги открие, след като противниковият отбор е унищожен, то Играта ще свърши за много дълго време, ако не и завинаги. А когато ти се роди и разбрахме твоите заложби и способности, вече бяха минали толкова години, че бяхме сигурни, че е безопасно за теб да играеш шах. Както е известно, само майка ти беше на противоположното мнение. Лили замълча. После добави тихо, сякаш на себе си: — Кат никога не се е страхувала от самия шах. Тя се боеше от една съвсем друга игра. Игра, която разруши моето семейство и която навярно погуби баща ти. Най-опасната игра на света.
— И що за игра е това? — попитах аз. — Що за фигури сте заровили?
— Древна игра — отвърна Лили. — Игра, съсредоточена върху един уникален и безкрайно ценен шах, инкрустиран със скъпоценни камъни и създаден в Близкия изток. Някога принадлежал на Карл Велики. Вярва се, че притежава страшна сила и че е прокълнат.
Вартан, застанал точно до мен, силно стискаше лакътя ми. Усетих как в главата ми внезапно се появи някакъв неясен спомен. Той задвижи нещо в дълбините на съзнанието ми. Но Лили не беше свършила.
— Преди хиляди години фигурите и дъската били заровени под една крепост в Пиренеите — продължи тя. — Крепост, превърнала се по-късно в абатството Монглан. После, по време на Френската революция, шахът — вече станал известен като шаха Монглан — бил изровен от монахините и пръснат по света, за да не бъде открит. Шахът изчезва за повече от двеста години. Мнозина го търсили, защото се вярвало, че който събере фигурите, ще освободи неконтролируемата сила на шаха, която ще се стовари върху света, могъща като самата природа. Сила, която би могла да предопределя възхода и падението на цели цивилизации.