— В края на краищата — добави тя — голяма част от шаха все пак бе събрана — двайсет и шест фигури от общо трийсет и две, заедно с избродирания със скъпоценности плат, който някога покривал дъската. Липсваха само шест фигури, както и самата дъска.
Лили замълча и погледът й обходи всички ни поред. Най-после сивите й очи се спряха върху мен.
— Все пак, след двестагодишни усилия, един човек успя да изпълни страшната и обезкуражаваща задача по събирането на шаха Монглан и победи противниковия отбор. Същият този човек зарови фигурите отново преди повече от трийсет години — в дните, когато всички ние бяхме решили, че Играта е приключила завинаги. Този човек беше твоята майка, Кат Велис.
— Майка ми? — това беше единственото, което успях да кажа.
Лили кимна.
— Изчезването на Кат днес може да значи само едно. Заподозрях го още в момента, в който чух по телефона съобщението й, с което ме канеше тук. Сега става ясно, че тази покана е била само първата стъпка, с която тя е искала да повлече всички ни към центъра на дъската. Боя се, че подозренията ми се оказаха основателни. Играта е започнала отново.
— Но ако тази Игра действително съществува и е толкова опасна — запротестирах аз, — защо мама би рискувала да я започне чрез това да покани всички ни тук?
— Не е имала избор — каза Лили. — Както във всяка шахматна партия, белите започват първи. Черните могат само да отвръщат на удара. Може би нейният ход се състои във внезапната поява тук на тази дълго търсена трета част от мозайката, която майка ти е скрила така, че ние да я намерим. Може би ще попаднем и на други следи, които ще ни подскажат какви са стратегията и тактиката й…
— Но майка никога през живота си не е играла шах! Тя мразеше шаха! — изтъкнах аз.
— Александра — каза Лили, — днес е рожденият ден на Кат. Освен това е четвъртият ден от четвъртия месец — ключов ден в историята на Играта. Майка ти е Черната царица.
Историята на Лили започна с някакъв турнир по шах, състоял се преди трийсет години, на която присъствали двете с майка ми и където за първи път срещнали баща ми, Александър Соларин. През почивка, дадена в средата на партията, противникът на баща ми умрял при загадъчни обстоятелства. По-късно се доказало, че е бил убит. Това привидно самостоятелно събитие, тази смърт по време на шахматна игра била първата стъпка към началото на един яростен вихър, който въвлякъл Лили и майка ми във водовъртежа на Играта.
Няколко часа всички седяхме тихо, а Лили ни разказа една дълга и сложна история, която тук мога да предам само накратко.
Един месец след турнира в Метрополитън Клъб Кат Велис напусна Ню Йорк и замина на едно отдавна планирано пътуване. Трябваше да изпълни задача, поставена от фирмата, в която работеше — да прекара една година като консултант-експерт в Северна Африка. Няколко месеца по-късно моят дядо Мордекай, който едновременно с това ми беше и треньор по шах, изпрати и мен в Алжир, за да се присъединя към Кат.
Тогава двете не знаехме нищо за най-опасната от всички игри, в която самите ние не бяхме нищо повече от обикновени пешки. Но Мордекай я играеше отдавна. Той знаеше, че Кат бе избрана да изпълни много по-сложна задача и когато се стигнеше до преки действия, тя щеше да има нужда от моята помощ.
В квартала Казба на столицата Алжир двете се срещнахме с една тайнствена отшелница — вдовицата на бившия холандски посланик там и стара приятелка на дядо ми. Името й беше Мини Ренселаас. Черната царица. Тя ни даде дневника на една френска монахиня, писан по време на Френската революция, в който се описваше историята на шаха Монглан и ролята, която тази монахиня, Мирей, играла в нея. По-късно дневникът на Мирей се оказа жизненоважен за разбирането на природата на Играта.
Мини Ренселаас възложи на мен и на Кат да отидем навътре в пустинята, чак до планините Тасили, да намерим и донесем осем от фигурите, които Мини била заровила там. Двете с майка ти оцеляхме след пясъчните бури на Сахара, успяхме да се измъкнем и от алжирската тайна полиция, както и от един опасен противник, известен като Стареца от планината, арабин на име Ал-Марад, и скоро разбрахме, че самият той е Белият цар. В крайна сметка открихме фигурите на Мини в една пещера в Тасили. Пазеха ги прилепи. Ровихме ситните камъни с ръце, за да извадим фигурите.