— Кат ми повери само две — призна Лили. — Тоест останалите трима е трябвало да се справят общо с двайсет и четири фигури. Само майка ти обаче знае дали на всеки от тях е дала по осем. Що се отнася до шестте, които по принцип ни липсваха, не съм сигурна дали паметта ми няма да ме подведе след всичките тези години. Все пак смятам, че ни липсваха четири бели фигури — две сребърни пешки, един кон и белият цар. А двете липсващи черни фигури бяха златна пешка и офицер.
Замълчах. Не бях сигурна, че съм я чула правилно.
— С други думи… фигурите, които майка ми е събрала и които всички вие сте си разделили и скрили, са били всички останали фигури на шаха, освен тези шест? — казах аз.
Ако онова, което ми бе съобщил Вартан, отговаряше на истината, то една определена фигура задължително трябваше да липсва от двайсет и шестте събрани и скрити преди трийсет години. Той я беше видял, двамата с баща ми я бяха видели, там, в Загорск. Нали?
Вартан и Кий слизаха по витата стълба в другия край на голямото помещение. Не можех да чакам, трябваше да разбера истината сега.
— Значи вашият отбор е притежавал Черната царица, така ли?
— О, да, според дневника на Мирей това беше най-важната фигура — потвърди Лили. — Абатисата на Монглан лично я занесла в Русия, заедно с разрязаната на части дъска. Черната царица попаднала в ръцете на Екатерина Велика, а след смъртта на императрицата била заграбена от сина й Павел. Най-сетне била предадена на Мирей от внука на Екатерина, императора на цяла Русия Александър I. Кат и аз я открихме сред фигурите, скрити от Мини в Тасили.
— Сигурна ли си? — попитах аз, а гласът ми отслабваше заедно с контрола ми над цялата ситуация.
— Как бих могла да забравя онези прилепи в пещерата? — каза Лили. — Паметта може и да ме лъже за липсващите фигури, но тогава държах Черната царица в собствените си ръце. Тя беше най-важната. Сигурна съм, че майка ти сама я е скрила.
Слепоочията ми отново започнаха да туптят и стомахът ми пак се разбунтува. Кий и Вартан тъкмо се появиха за следващите чанти.
— Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла прословутия призрак — каза Кий, като ме гледаше някак особено.
Права беше. Призракът си беше съвсем истински: призракът на мъртвия ми баща, загинал в Загорск. Подозренията се стовариха отгоре ми с пълна сила. Как е възможно версиите на Лили и Вартан за Черната царица едновременно да отговарят на истината? Дали това също не беше част от тайното послание на майка? Едно беше сигурно: мъничката черна царица в джоба ми не беше единствената, която създаваше проблеми.
Тъкмо премислях всичко за пореден път, когато в ушите ми се заби оглушителното кънтене на пожарникарската камбана, окачена над входната врата. Вартан ужасено се втренчи в нея. Определено пред вратата стоеше гост, който не се боеше да загуби ръката си. Очевидно бе бръкнал в пастта на мечката и бе натиснал нашия уникален звънец.
За-за залая истерично срещу шумната камбана. Лили я взе и се отдръпна с нея по-навътре в хижата.
Избутах настрани останалите в антрето чанти и се изправих на пръсти да погледна през стъклените очи на орела. На прага стоеше цяла компания в пухени якета с качулки и кожи. Не виждах лица, но не беше трудно да се досетя кои са — със свито сърце забелязах беемвето, паркирано до моята кола. То беше оборудвано с тузарски табели, вместо с номера. На тях беше написано „Сейдж’ис“.
Вартан прошепна в ухото ми:
— Познаваш ли ги?
Като че ли някой непознат би си направил труда да бие път чак дотук.
— Бих искала да забравя, че ги познавам — отвърнах полугласно. — Но и те са сред поканените.
Сейдж Ливингстън не беше момиче, което хладнокръвно би приело факта, че я карат да чака на прага, особено ако е дошла с такава голяма свита. Въздъхнах примирено и отворих вратата. Просто поредната неприятна изненада.
— О, не! Ботаническият клуб пристига. — Кий направо ми взе думите от устата.
Имаше предвид семейство Ливингстън — всички негови членове носеха имена на растения. Базил, Розмари и Сейдж24.
Обичайната остроумна забележка на Кий по техен адрес беше: Ако това семейство имаше още деца, щяха да ги кръстят Магданоз и Мащерка.