Когато бях малка обаче, Ливингстънови изобщо не ми се струваха смешни. Още един труден за обяснение факт от списъка с гости, съставен от майка ми.
— Скъпа! Не сме се виждали от сто години! — възкликна Розмари и се вмъкна в претъпканото антре преди останалите.
Със спортните си тъмни очила и увита в екстравагантното си палто от рис, майката на Сейдж изглеждаше още по-млада, отколкото я помнех. Тя за миг ме обгърна в кожи на застрашени от изчезване животни и ме дари с въздушни целувки по двете бузи.
Следваше я моето лично наказание — безукорно-съвършената й пепеляворуса дъщеря Сейдж. Поради чисто физическата липса на пространство в антрето таткото Базил остана пред вратата. Придружаваше го още един мъж — без съмнение, нашият „нов съсед“ — загорял тип с джинси и остри черти на лицето. Носеше яке от овча кожа, каубойски ботуши и ръчно изработена стетсънова шапка. До надменната фигура на Базил с неговите сребристи бакенбарди и до ултрамодерните женски представители на семейство Ливингстън нашият нов гост изглеждаше не съвсем на място.
— Не се ли предполага, че трябва да влезем вътре? — запита Сейдж вместо поздрав, макар че се виждахме за първи път след доста години.
Над рамото на майка си тя хвърли поглед към вътрешната врата. Там се бе изправила Кий и Сейдж повдигна перфектно оскубаната си вежда, сякаш да изрази изненада, че вижда тук точно нея. По ред причини чувствата между Нокомис Кий и Сейдж Ливингстън бяха под точката на замръзване.
Изглежда, никой нямаше намерение да сваля мокрите си дрехи, нито пък да направи опит да ме представи на нашия нов непознат гост. В този момент Вартан размести накачените в антрето палта, прескочи няколко чанти и се обърна към Розмари, демонстрирайки очарователни маниери, каквито не допусках, че някой шахматист изобщо притежава.
— Моля, позволете да поема палтото ви — предложи той с мекия си глас, който лично на мен ми звучеше зловещо. В конкретните условия обаче осъзнах, че би могъл да се възприеме и като салонно префинен.
От своя страна Сейдж, дългогодишна колекционерка на изискани мъже — за нея те не се различаваха особено от дрехите й, — хвърли на Вартан многозначителен поглед, който можеше да накара и слон мъжкар да падне в краката й. Той май не го забеляза, макар че предложи да поеме и нейното палто. Представих ги един на друг. После се промъкнах между тримата, потънали в интимна атмосфера, и се измъкнах навън, за да поздравя и двамата мъже. Стиснах ръка на Базил.
— Мислех, че двамата с Розмари ще пътувате и няма да успеете да дойдете — подхвърлих.
— Променихме плановете си — отвърна Базил с усмивка. — За нищо на света не бихме пропуснали първото парти за рожден ден, което майка ти организира.
Откъде знае той, че майка ми не празнува рождения си ден?
— Май сме дошли по-рано, отколкото сте ни очаквали. Съжалявам — обади се спътникът на Базил, като надникна в задръстеното с багаж и горни дрехи антре.
Гласът му беше топъл и дрезгав, а и беше доста по-млад от Базил — може би някъде между двайсет и трийсетгодишен. Мъжът свали кожените си ръкавици, пъхна ги под мишница и взе ръката ми в своите. Дланите му бяха твърди и загрубели. Сякаш дълго бе вършил най-черна работа.
— Гален Марч, вашият нов съсед — представи се той. — Аз съм човекът, когото майка ви убеди да купи ранчо „Скай“. Вие трябва да сте Александра. Толкова се радвам, че Кат ме покани днес, така имаме възможност да се запознаем. Много ми е говорила за вас.
На мен пък нищо не ми е споменавала за вас, помислих.
Благодарих му сухо и се върнах в къщата, за да проправя път на останалите.
Нещата ставаха все по-странни. Добре познавах ранчо „Скай“. Толкова добре, че в момента се чудех на кого би му дошло наум да го купува. Ранчото беше последният останал частен парцел в щата. С площ повече от двайсет хиляди акра, то струваше най-малко петнайсет милиона долара и обхващаше планините между индианския резерват, националния парк и земите, притежавани от нашето семейство. Цялото представляваше голи скали в алпийския пояс, нямаше никаква вода, а въздухът беше толкова разреден, че нямаше условия нито за земеделска, нито за скотовъдна дейност. Земята беше пустяла толкова дълго, че местните го наричаха Ранчото на призраците. Единствените купувачи, които можеха да си позволят да платят за него, бяха все хора, развиващи друг бизнес — готвещи се или да превърнат земите в ски курорти, или да добиват в тях полезни изкопаеми. Такива хора обаче майка ми никога не би се съгласила да има за свои съседи, камо ли пък да ги кани на партито по случай рождения си ден.