Още една причина да поставям под въпрос не просто списъка на поканените от майка ми, но и времето, по което е отправила поканата си. Припомних си, че тя се е обадила на всички ни точно в деня на настъпилата в Лондон смърт на „колегата“ на Базил Тарас Петросян. Организатор и на турнира в Загорск, на който загина баща ми.
Огледах поканените около масата — Сейдж Ливингстън си бъбреше с Вартан Азов, Гален Марч учтиво слушаше приказките на Кий, Розмари Ливингстън шепнеше в ухото на съпруга си, а Лили Рад даваше парченца месо от яхнията на За-за, седнала в скута й.
Ако Лили беше права и в момента тук се развиваше някаква мащабна и опасна Игра, все още не можех да кажа, че различавам кои от нас са пешките и кои — останалите фигури. Цялата история повече ми приличаше на бъркотия от шахматни партии на сляпо, в които играех срещу неизвестни противници, като всички те едновременно правеха подли тайни ходове. Знаех, че вече е време да разкарам цялата излишна информация, за да си осигуря нова гледна точка. Изведнъж осъзнах откъде точно трябва да започна.
От всички, седнали на масата днес, имаше само един човек, когото майка ми не беше поканила. Аз го бях поканила, а майка със сигурност е знаела, че ще го направя. Това беше Кий — най-добрата ми приятелка от времето, когато бяхме дванайсетгодишни. Не можех да пропусна очевидното — тя беше единствената, която можеше да осигури липсващия ключ25 към цялата тази объркана ситуация.
Бях на дванайсет години. Баща ми беше мъртъв.
Мама ме беше отписала от нюйоркското ми училище по средата на срока и ме беше прехвърлила в друго училище насред Скалистите планини в щата Колорадо — на хиляди километри от всички, които някога бях познавала.
Беше ми забранено да играя и дори да споменавам шахмата.
Още в първия ден в новото училище едно наперено русо момиченце с коса, хваната на конска опашка, се приближи до мен в коридора.
— Ти си новата — обърна се тя към мен. След това с тон, който издаваше, че бъдещето ми зависи от отговора, който ще дам на следващия й въпрос, тя запита: — Беше ли популярна в старото си училище?
За всичките ми дванайсет години живот нито в училище, нито на безбройните шахматни турнири, които бях посетила, никой никога не ми беше задавал този въпрос. Не бях сигурна как трябва да отговоря.
— Не знам — отвърнах. — Какво имаш предвид под „популярна“?
За миг тя изглеждаше точно толкова втрещена от моя въпрос, колкото бях аз от нейния.
— „Популярна“ означава — каза тя на края, — че всички останали деца искат да ти се харесат. Те копират начина, по който се държиш, обличат се като теб и правят каквото им кажеш, защото искат да влязат в твоята група.
— В моя отбор, искаш да кажеш — отвърнах аз объркано.
После си прехапах езика. Не биваше да споменавам шахмата.
Участвах в състезания от шестгодишна. Нямах своя група, а в отбора ми влизаха само възрастните ми треньори, например баща ми, както и помощниците, с които преигравах и анализирах партиите си. Като се замисля, май при онези редки случаи, в които изобщо си правех труда да разговарям със съучениците си в старото училище в сърцето на Манхатън, те ме гледаха като пълен аутсайдер с непостижим коефициент на интелигентност.
— Отбор ли? Значи спортуваш. Изглеждаш ми като човек, който е свикнал да побеждава. Трябва да си била популярна. Казвам се Сейдж Ливингстън. Аз съм най-популярното момиче в това училище. Ти можеш да бъдеш новата ми приятелка.
Тази среща в коридора беше моментът, в който аз и Сейдж бяхме възможно най-близки. След това пътищата ни определено се разделиха. Причината това да се случи беше неочакваното ми приятелство с Нокомис Кий.
Докато Сейдж се мотаеше с помпони на мажоретка или с тенис ракетата си, Кий ме учеше как да яздя мустанг без седло и ми показваше кога през лятото фирнът26 е подходящ да се пързаляме по него. Майка ми одобряваше тези занимания повече, отколкото участията ми в сбирките на Сейдж в елитния частен клуб в Денвър.
Бащата на Сейдж Базил беше богат като Крез. Майка й Розмари оглавяваше всеки списък с важни особи от Денвър до Вашингтон. В същото време обаче лелееше една специална мечта, свързана със Сейдж, която упорито отказваше да се сбъдне — мечтаеше да види дъщеря си притежателка на карта за членство в ДАР — организацията „Дъщери на американската революция“. В нея членуваха жени, за които се знаеше, че са потомки на героите от 1775 година. Централата им, в това число и Конститюшън Хол27, се намираше във Вашингтон, на хвърлей разстояние от Белия дом. ДАР съществуваше малко повече от век, но социалното им влияние беше по-силно както от това на наследниците на първите заселници, така и от влиянието на което и да било друго елитарно дружество, претендиращо за носител на американското културно наследство.
26
Дебел плътен сняг, образуващ се в зоните, в които никога не настъпва топене. Фирнът е формата, която снегът приема, преди да се превърне в лед. — Б.пр.
27
Концертна зала във Вашингтон, построена през 1929 г. по поръчка на организацията ДАР с цел в нея да се провеждат годишните им събрания. — Б.пр.