Та това беше проблемът. Онова, което дразнеше Сейдж Ливингстън, когато станеше въпрос за Нокомис Кий, беше именно произходът. Кий беше работила всякаква черна работа по разни хотели и курорти — от камериерка до горски рейнджър, — за да си плати образованието. По същото време Сейдж и Розмари често отскачаха до Вашингтон, където веднага ги вписваха като председателки на благотворителни каузи за събиране на средства за различни обществени институции.
Работата беше там, че Кий сама по себе си представляваше обществена институция. Майка й произхождаше от племената алгонкини и ирокези, можеше да проследи рода си чак до великия вожд Поухатан28 — тя беше представител на истинските първи американци. Баща й пък беше от едно от най-известните вашингтонски семейства — това на автора на нашия национален химн „Звездно знаме“, мистър Франсис Скот Кий.
Ако Нокомис стъпеше някога във Вашингтон, ДАР на секундата щяха да опънат червения килим и да го проснат през парка и моста, които носеха името на нейния велик прародител29.
Това, от своя страна, да я доведе по някаква случайност право до прага на моя дом.
Вашингтон, окръг Колумбия.
Не знам как ми хрумна точно в този миг — мисълта дойде като внезапен проблясък. Не беше само заради Кий, бяха се натрупали доста факти: бизнес далаверите на Базил в столицата, домогванията на Розмари към висок социален статус, манията на Сейдж да се задълбочава в генеалогията на хората и накрая моето собствено вече доста дълго пребиваване във Вашингтон по нареждане на чичо Слава — сам той, по думите на Лили, ключов участник в Играта. Събрано заедно, всичко това изглеждаше вече твърде подозрително.
Но ако целта на майка е била да съсредоточи вниманието ми върху Вашингтон, за какво й беше притрябвало да ни кани всичките в Колорадо? Двете места бяха ли свързани по някакъв начин? Сещах се само за един начин да разбера това.
Предвид жалките способности на майка да измисля кодирани съобщения, естествено бях допуснала, че всяка оставена от нея следа ще води до някакъв конкретен предмет. Такъв беше случаят с руската картичка с нарисуваната Жар-птица, както и със смъртоносната игра, скрита във вътрешността на рояла.
Възможно беше обаче това мое първоначално заключение да е погрешно.
Извиних се на гостите, станах и отидох до огнището да разбутам въглените. Докато ровех с ръжена, тайничко пъхнах ръка в джоба си и докоснах черната царица и малкото картонче.
От намерените до момента следи — шахматната фигурка, руската картичка, направената с кръв двестагодишна шахматна рисунка — ми се бяха изяснили две основни неща. Първо, съществуваха две Черни царици и, второ, в ход бе една мащабна Игра. Опасна игра.
Прехвърлих през съзнанието си всичко, което бях открила от сутринта насам.
Фалшивият телефонен номер с двете липсващи цифри.
Шифрованото съобщение, което ме отведе до шахматната партия, скрита в рояла.
Липсващата от дъската черна царица, поставена на мястото на осмата топка на билярдната маса.
Посланието, скрито в черната царица и свързано с моята последна игра в Русия.
Старата рисунка на шахматна дъска, която открихме в писалището на майка ми.
Всичко изглеждаше ясно и подредено, точно както ясен и подреден бе характерът на майка ми. Сигурна бях обаче, че всички тези следи трябва да съдържат ключа към нещо повече…
И, разбира се, в този момент се досетих.
Господи, как съм могла да бъда толкова глупава? Ами че такива кодирани съобщения бяха детска игра за мен още по времето, когато бях буквално бебе! Прииска ми се да крещя, да тропам с крака и да си скубя косата, макар че всичко това навярно би било лекомислено предвид обстоятелството, че в стаята имаше маса, пълна с вечерящи гости.
Ами че това беше отговорът на първото кодирано съобщение, което трябваше да разшифровам, за да вляза изобщо в хижата. Липсващите цифри от „телефонния номер“ — 64.
28
Вожд на индианските племена във Вирджиния от началото на XVII в. Истинското му име е Уахунсонасох, баща на небезизвестната Покахонтас — жена, защитавала с живота си мира между бели и индианци. — Б.пр.