Хаидѐ оправи вървешком воала си. Бързаше през широкия вътрешен двор на султанския харем. Придружаваха я двама широкоплещести евнуси, които не беше виждала до тази сутрин. Тя, както и останалите обитатели на харема, бе вдигната в зори от охраната на двореца, с нареждането всички да се облекат и да се приготвят колкото е възможно по-бързо за напускане на дворцовите помещения.
Началникът на охраната отдели Хаидѐ от останалите и я уведоми, че я викат веднага във външния двор, който свързваше харема с двореца.
Естествено, в момента, в който жените разбраха каква е причината за тази ужасяваща заповед, настъпи хаос. Султан Мулай Сулиман, наследник на Пророка и защитник на вярата, току-що бе починал от апоплектичен удар. Властта наследяваше неговия племенник Абдул Рахман, който заедно с харема и свитата си щяха да заемат двореца от днес. От предишни случаи на наследяване на трона бе известно, че предстои голям търг на човешка плът и дори масово клане, за да се предотврати всяка заплаха за новата власт от страна на ненужните вече придворни на предишния владетел.
И докато наложници, слуги и евнуси, вече облечени, стояха сред познатите ухания на розова вода, лавандула, мед и мента във все още топлата безопасна прегръдка на харема — единствен дом за някои от тях, — те разговаряха уплашено как неочакваното развитие на събитията ще се отрази на всеки. Едно бе сигурно — надежда почти нямаше.
Хаидѐ беше пленница и без кръвна връзка със семейството на султана, така че излишно бе да разсъждава какво й готви съдбата. Защо от всички обитателки на харема викаха единствено нея във външния двор? Това можеше да означава само едно. По някакъв начин бяха разбрали коя всъщност е тя. И още по-лошо — какво представлява голямата буца въглища, която преди единайсет месеца беше открита сред вещите й и конфискувана от султана.
Пристъпваше между мускулестите си придружители в открития вътрешен двор покрай фонтаните, подгрявани цяла зима, за да не измръзнат рибките в басейна. Говореше се, че изящните бели ажурени резби в мавърски стил на портиците и галериите наоколо, макар и нежни като дантела, бяха издържали вече шестстотин години, защото материалът, от който бяха направени, бил смесен със стрити на прах кости на християнски роби. Хаидѐ се надяваше да не бъде застигната от подобна съдба. Сърцето й биеше от вълнение и страх пред неизвестността.
Вече повече от година Хаидѐ беше одалиска, прислужничка в харема. Държаха я в плен, охранявана от евнусите и робите на султана. Дворецът Дар ел-Макзен се простираше на площ от двеста акра заедно с великолепни градини и басейни, джамии и казарми, хареми и хамами. Крилото, което включваше харема, покоите и къпалните към него, свързани помежду си с дворове и градини без покриви, открити към зимното небе, можеше да подслони хиляда съпруги и наложници, заедно с огромно количество прислуга.
Хаидѐ обаче се задушаваше в тези привидно открити към простора градини. Бе заключена заедно с още стотици други човешки същества тук, зад железните решетки и плътно затворените врати и прозорци, които ги държаха далеч от външния свят. Бе изолирана напълно, макар че и за миг не оставаше сама.
А Каури — единственият защитник и приятел на този свят, който можеше да я открие в заключената отвсякъде крепост — бе предаден на търговците на роби заедно с целия останал екипаж в момента, в който отвлеченият им от пиратите кораб бе изтеглен в пристанището. Хаидѐ ясно си спомняше ужаса от преживяното.
Край адриатическия бряг, малко преди Венеция — корабът им бе заобиколил пристанищния град Пиран — име, означаващо „Пламък“, — се издигаше древен фар още от римско време, предупреждаващ корабите за острите скали. Това бе последното място, в което свирепите корсари, известните в цял свят пирати от Пиран, все още упражняваха страшната си професия — продаваха европейци в мюсюлманските страни. Такива роби носеха името „бяло злато“.
В момента, в който Хаидѐ и Каури осъзнаха, че корабът им е взет на абордаж от словенски пирати, и на двамата им стана ясно, че този неочакван обрат ще доведе до последствия, чийто ужас още не могат да си представят.
Малобройният екипаж на кораба и двамата млади пътници със сигурност щяха да бъдат ограбени, а после продадени на търг на пазарите за роби. Момичета като Хаидѐ биваха продавани, за да станат нечии съпруги или пък проститутки, но съдбата на момче като Каури можеше да бъде далеч по-страшна. Търговците на роби караха такива момчета дълбоко в пустинята, кастрираха ги и ги заравяха в горещите пясъци, за да спре кървенето. Ако момчето оцелее, става много ценно и може да бъде продадено изгодно в Османската империя като евнух за харемите или дори във Ватикана, в папския двор, където да бъде обучено за певец.