Единствената им надежда беше северноафриканският бряг. Британци, американци и французи бяха воювали там десетилетия, така че сега бреговете на Африка бяха затворени за трафик на хора. Преди пет години бе сключен договор и в резултат осемдесет хиляди европейци бяха освободени от северноафрикански плен и днес морските пътища на Средиземно море бяха отново отворени за нормална свободна търговия.
Само едно място на африканския бряг на Средиземно море не бе под контрола нито на Османската империя, нито на християнска Европа и все още приемаше човешката плячка на пиратите — султанатът Мароко. Страната беше напълно изолирана, а столицата Фез — закътана навътре в сушата, далеч от брега, между планините Риф и Атласките планини. Вече трийсет години Мароко страдаше от желязното управление на султан Мулай Сулиман.
След месеци пленничество в харема Хаидѐ беше научила достатъчно за неговото управление и страховете й се бяха разгорели още по-силно.
Макар сам да бе от рода на Пророка, Сулиман отрано бе прегърнал идеите на арабския сунитски реформатор на исляма Мохамед ибн ал-Уахаб. Фанатизираните му последователи бяха помогнали на арабския владетел Ибн-Сауд бързо да си възвърне големи части от арабските земи, завладени преди това от османските турци.
Триумфът му бе кратък, но религиозната страст на Уахаб бе хвърлила искра в сърцето на Мулай Сулиман, султан на Мароко, и той безмилостно, методично и старателно бе прочистил религиозните среди в страната си. Бе прекъснал търговските си връзки с „изменниците“ турци, както и с неверниците от Франция с тяхната обречена революция, последвана от създаването на обречена империя. Бе започнал да преследва култовете към различни светци сред шиитите и бе унищожил суфитските ордени.
Съществуваше само един народ, който Мулай Сулиман така и не бе успял да постави под свой контрол през всичките трийсет години на управлението си — това бяха берберите суфити, населяващи земи оттатък планините.
Точно този факт ужасяваше Хаидѐ най-силно през месеците на нейното пленничество. Защото, ако някой в Мароко откриеше, че Каури — където и да бе той сега — е едновременно и бербер, и суфит, то със сигурност момчето нямаше да бъде нито осакатено, нито продадено. То щеше да бъде убито на място.
И тогава Хаидѐ, която до ден днешен стриктно пазеше тайната, поверена й от Али Паша, щеше да загуби и последната искрица надежда да види някога отново външния свят като свободен човек. Нямаше да успее да открие Черната царица, която й бяха отнели, да я вземе и отнесе в сигурни ръце.
Въпреки завладялото я отчаяние, докато наместваше воала си и вървеше с придружителите си по дългата открита галерия към външния двор, не спираше да си повтаря онази мисъл, която безспир се въртеше в главата й през последните единайсет месеца.
Щом разбраха, че корабът им е похитен, още преди да акостират на мароканска земя, за да бъдат разделени навярно завинаги, Каури й бе казал, че в Мароко има само един човек, който би могъл да им помогне и трябва да се постараят да го открият, защото за него говорел с уважение дори самият Баба Шемими. Велик учител, познал Тарик’ат и тайния Път, суфитският отшелник, известен като Стареца от планината. Каури бе казал, че ако той или Хаидѐ успеят да избягат от плен, на всяка цена трябва да търсят този човек.
Сега в кратките минути, които предстоеше да прекара извън затвореното пространство на харема, момичето се молеше да съумее да мисли и действа бързо съвсем сама. Иначе всичко наистина щеше да бъде изгубено.
Шахин и Шарло достигнаха последния планински склон, когато залязващото слънце тъкмо докосваше най-високия връх на увенчаната с вечен сняг планина Зерхун в далечината. Три месеца им бяха необходими, за да извършат тежкото зимно пътуване през пустинята от Тасили, дълбоко в сърцето на Сахара, до град Тлемчен. В града бяха сменили камилите си с коне, далеч по-пригодни към мразовития климат и неравния терен на високите Атласки планини, през който предстоеше да преминат. Това бе Кабилия, земята на берберите кабили.
Също като Шахин Шарло носеше индиговосиния литам на туарегите. Тях арабите наричаха мулетхемин — Забулените, а името, дадено им от гърците, беше глаукои — Сините, заради бледосиния оттенък на светлата им кожа. Самият Шахин беше таргуи, благородник от туарегите Кел Рела. Те от хилядолетия контролираха и поддържаха пътищата през огромната Сахара — копаеха кладенци, откриваха паша за добитъка и осигуряваха въоръжена охрана. От древни времена туарегите бяха най-почитаните сред народите на пустинята — уважаваха ги и търговци, и пътуващи поклонници.