През октомври 775 година, месеци след като Джабир представил пред двора новия шах, халиф Ал-Мансур починал. Неговият наследник, халиф Ал-Махди, назначил за свои везири или първи министри хора от влиятелната фамилия на Бармакидите. До един зороастрийци, огнепоклонници с традиции, това семейство произхождало от провинция Балк и съвсем наскоро приело исляма. Джабир успял да ги убеди да върнат awa’il — древните науки — към живот, като доведат мъдреци от Индия, които да преведат най-ранните санскритски текстове на арабски.
За кратко древните науки отново изплували и показали силата си. В тези дни Ал-Джабир посветил на семейството на Бармакидите новия си трактат, наречен „Сто и дванайсет книги“. Но скоро срещнал отпор от страна на улама — ислямските богослови, и на главните съветници в Багдад. Те настоявали за връщане към автентичните ислямски традиции. Смятали да постигнат това чрез изгаряне на всички книги, подобни на трактатите на Ал-Джабир, както и чрез унищожаването на шаха, в който се използвали животински и човешки фигури и по тази причина напомнял за идолопоклонничество.
Бармакидите обаче били наясно с важността на шаха Монглан и на кодираните в него знаци. Те виждали в него Imago Mundi — изображение на целия свят, демонстрация на това как многообразието космически води своето начало от Единството, от Единицата.
Самата композиция на дъската повтаряла схемата на някои от най-ранните структури, посветени на тайната на трансформацията на дух и материя, на небе и земя. По подобни схеми били създадени ведическите и иранските олтари за отдаване на почит към огъня, такава била и великата Кааба, съществувала още преди исляма, построена от Авраам и сина му Исмаил.
Изплашени, че такъв документ на могъщата мъдрост като шаха на Тарик’ат може да бъде унищожен по религиозни или политически причини, Бармакидите заедно с Ал-Джабир уредили шахът да бъде прехвърлен тайно на сигурно място — в Барселона, крайбрежен град близо до Баските Пиренеи. Надявали се, че мавърският губернатор на града Ибн ал-Араби, сам той бербер и суфит, ще го опази. И тъкмо навреме, защото скоро след това Бармакидите паднали от власт, а с тях изчезнало и влиянието на Ал-Джабир.
Само три години след като получил шаха, Ибн ал-Араби го изпратил през планините в двора на Карл Велики.
Ето така този могъщ документ, обединил в себе си цялата древна мъдрост на Изтока, попаднал в ръцете на най-великия владетел на Запада. Всъщност през последните хиляда години шахът се намира единствено и само под западна власт.
Шахин замълча и загледа Шарло в мътната светлина на огъня, от който бяха останали само аленеещи въглени. Младият мъж седеше с изправен гръб, кръстосал крака, но очите му бяха затворени. В пещерата вече цареше почти пълна тъмнина, дори конете бяха заспали. Само пред входа й светлината на пълната луна се отразяваше в белия сняг.
Шарло отвори очи и загледа наставника си с израз на най-голямо внимание. Изглеждаше така, сякаш се напряга да види нещо, скрито зад воал. Шахин познаваше този поглед отдавна — той предшестваше появата на пророческите видения на Шарло.
— Свещената мъдрост и държавната власт са в конфликт от много отдавна, нали? — попита Шарло внимателно, сякаш опипваше почвата за разсъждението си. — На мен обаче ми се струва, че огънят е това, което натрапчиво се появява отново и отново във всички разкази. Джабир е бил бащата на ислямската алхимия. Огънят навярно е бил неделима част от практическата му работа. А ако защитниците му в Багдад, семейството на Бармакидите, са били наследници на магите, на зороастрийските жреци, техните прадеди със сигурност са поддържали и са се покланяли пред олтари на огъня, в които е горял вечен пламък. Има една-единствена обща дума, която съществува на всички езици и която характеризира хората, свързани с огъня, с процеса на принасяне на жертви — ковачите, шаманите, готвачите, касапите, както и жреците, които извършват жертвоприношения и изгарят жертвите на олтарите. Тази дума е Mageiros — магът, върховният майстор, тройно прославеният повелител на Тайните. Олтарите, посветени на огъня, както и индийските числа, астрономическите таблици, въобще цялата awa’il, всичките древни науки, за които ти вече говори, както и самата игра на шах — всички те произхождат от Северна Индия, от Кашмир. Но кое е онова, което ги свързва една с друга?