— Надявам се, че пророческата ти дарба може да даде отговор на този въпрос — отвърна Шахин.
Шарло го погледна сериозно, впери поглед в единствения мъж на света, когото смяташе за свой баща.
— Може би съм загубил дарбата си — промълви най-сетне младият мъж. В този момент той за първи път призна тази възможност, дори пред самия себе си.
Шахин бавно поклати глава.
— Ал-Калим, добре знаеш, че твоето раждане бе предречено сред нашите народи. Писано е, че един ден един наби, един пророк, ще дойде при нас от Бахр ал-Азрак — от азурното море. Ще има силата да говори с духовете, ще следва на Тарик’ат, мистичния Път на познанието. Той ще бъде за’ар, точно като теб — човек със светла кожа, сини очи и червена коса. Ще бъде роден пред очите на богинята, на фигурата, изрисувана върху скалите на Тасили, която моят народ нарича Бялата царица. Тя те е чакала осем хиляди години, защото ти си инструментът на нейното възмездие, точно както гласи пророчеството. Защото писано е: Ще се въздигна отново като феникс от пепелта в деня, в който камъните и скалите запеят… а пясъците в пустинята заплачат с кървави сълзи… този ден на земята ще бъде ден за възмездие. Знаеш, че всичко това е било предречено за теб, както ти предрече много неща за другите — продължи Шахин. Но има едно-единствено нещо, което никой човек не знае, нещо, което никой пророк, колкото и велик да е той, не може да предскаже сам за себе си. Собствената си съдба.
— Значи вярваш, че онова, което замъглява ясновидския ми поглед, всъщност е нещо, свързано с моето бъдеще? — изненадано попита Шарло.
— Мисля, че само един човек може да повдигне воала на тази тайна — отговори Шахин. — Утре ще отидем да го потърсим в планините Риф. Името му е молла Ад-Даркави. Той е онзи, когото наричат Стареца от планината.
„Всяко нещо е скрито в своята противоположност — печалбата в загубата, дарът в отказа, честта в унижението, богатството в бедността, силата в слабостта… животът в смъртта, победата в поражението, могъществото в безсилието и така нататък.
Затова, ако човек иска да намери, той трябва да е щастлив, ако загуби…“
Отшелнически скит Бу-Берих
Долината Риф, Мароко
Молла ал’Араби ад-Даркави, Стареца от планината, великият шейх на суфитския орден Шадхили, бе на смъртен одър. Скоро щеше да се пренесе далеч отвъд воала на илюзията, който покриваше света тук и сега. В продължение на месеци бе очаквал смъртта. По-точно, бе я чакал като скъпа гостенка.
До тази сутрин. Внезапно всичко се бе променило, днес всичко бе различно.
Това беше ирония, пратена от Бога — моллата трябваше да я разбира най-добре от всички. В този скит той се бе подготвил да умре спокойно, да потъне в пазвата на Аллаха, както отдавна копнееше. Но Бог бе решил друго.
Защо трябваше да се изненадва от това? Моллата бе суфит достатъчно дълго, за да знае, че когато става дума за пътищата на Аллаха, човек трябва да очаква неочакваното.
Това, което моллата очакваше в момента, беше знак.
Лежеше под тънката покривка, върху каменната плоча, която му служеше за легло, с ръце, скръстени на гърдите. И чакаше. До него бе поставен голям кожен барабан с привързана от едната страна палка. Бе помолил да му го донесат, в случай че внезапно му потрябва. Смяташе, че това при всички положения ще стане.
Легнал по гръб, мъжът се взираше нагоре към единствения прозорец, който хвърляше светлина в скита — в неговата завийя, килия или кът — малка постройка от измит от дъждовете бял камък, кацнала сама високо горе в планината. Тя толкова дълго му бе служила за убежище. Ще се превърне и в моя гробница, помисли горчиво моллата, от момента, в който се превърна в свети мощи.
Навън последователите му вече чакаха. Стотици вярващи бяха коленичили върху снежната земя и тихо се молеха. Е, ще се наложи да почакат. Бог решава, не аз. Защо Бог би оставил един старец да виси така между живота и смъртта, ако не става дума за нещо важно?
А и защо Бог бе довел момчето тук, в планината? Момчето Каури, ученик на бекташите, бе намерил убежище при последователите му, след като избягал от търговците на роби. През всичките тези месеци момчето беше настоявало, че то, както и едно изчезнало момиче са пазители на великата тайна. Според Каури момичето било заловено от хората на султан Мулай Сулиман и затова вече било много трудно, ако не и невъзможно да бъде открито. Дъщерята на Али паша Тебелени. Преди почти година самият велик пир на бекташите Баба Шемими бе поверил точно на нея един свещен предмет — предмет, за който моллата винаги бе мислел, че е просто мит.