Старецът събра всичките си сили, отхвърли покривката, надигна се от каменната плоча и се изправи без чужда помощ. Стъпи бос на ледения под. Крехките му треперещи ръце стиснаха с всичка сила пръчицата на барабана и пое дълбоко дъх. Нужно му беше колосално усилие, за да избарабани първо познатия сигнал на суфитите Шадхили.
Сетне, поверил душата си в ръцете на Аллаха, започна да бие барабана.
Каури чу звук, който не бе чувал откак бе напуснал Бялата земя — барабанния сигнал на суфитите! Това можеше да означава единствено нещо страшно важно. Един по един хората от жалейната тълпа също го чуха и започнаха да вдигат глави от коленичилата си молитва.
Каури също бе на колене в снега сред стотиците други, които се бяха сбрали тук в очакване на смъртта на шейх Даркави. Той се напрегна, за да чуе слабия звук на барабана, и се опита да разчете посланието му. Не успя обаче, тъй като никога преди не бе чувал този ритъм. Каури знаеше, че както всеки барабан има свой собствен глас, така и всеки ритъм носи различно значение, който може да бъде схванат само от ухо, посветено в особеностите му.
Още повече го порази мястото, от което се носеше звукът — той идваше от самата завийя, от каменната килия на шейх Даркави, където светецът лежеше на смъртния си одър. Сред тълпата се понесе удивен ропот. Единственият, който можеше да бие барабана, бе самият Даркави. Каури се замоли това да означава, че надеждата не си е отишла напълно.
Десет месеца след като бе избягал от търговците на роби, които го бяха оковали във вериги още там, на пристанището, Каури се бе опитвал да разбере нещо за съдбата на Хаидѐ и на шахматната фигура, наречена Черната царица. До никаква следа не бяха довели нито неговите усилия, нито тези на суфитите Шадхили, нито помощта на самия шейх. Сякаш момичето и ключът към свещеното наследство на Ал-Джабир бяха потънали вдън земя.
Каури слушаше как ударите на барабана от килията стават все по-уверени и силни. После забеляза някаква суматоха в единия край на тълпата. Един по един, мъжете се изправяха на крака, за да сторят път на някого, който вървеше право към Каури. Момчето не го виждаше, но наоколо се понесе шепот.
— Двама конници — в тихите думи на човека до него се смесваха почит и страх. — Трябва да са ангели. Светецът бие свещения ритъм на Перото!
Каури изгледа учудено човека, но той се взираше някъде зад него. Момчето извърна глава и погледна през рамото си в посоката, в която тълпата се разделяше, за да пропусне нещо, което приближаваше.
През тълпата се движеше висок мъж, възседнал светлосив кон, зад него яздеше още един. Каури видя белите им пустинни роби, червената коса, спусната свободно върху раменете на първия, и веднага си спомни онези забранени икони, изобразяващи Исус от Назарет, които криеха монасите от манастира „Свети Пантелеймон“ на Острова на боровете — мястото, където бе скрита и Черната царица.
Но вторият конник представляваше истинската изненада. Той носеше индигов литам!
Каури скочи на крака и се втурна напред.
Вторият конник бе баща му, Шахин!
Джамията „Ал-Каравиян“,
Фез, Мароко
Блясъкът на залеза в небето бе угаснал. Мракът бе настъпил. Покритите с лак керемидени покриви на джамията „Ал-Каравиян“ искряха на светлината от факлите, запалени в двора й. Тесните арки, които го заобикаляха, тънеха в сянка. Шарло прекоси откритото пространство на двора, настлано с черни и бели плочки, на път за иша — последната вечерна молитва.
Бе пристигнал възможно най-късно, но все пак навреме, за да влезе в джамията с последната група богомолци за деня. Шахин и Каури отдавна бяха вътре и според плана вече трябваше да са се скрили. Шахин смяташе, че е най-добре Шарло да дойде последен и сам, когато падне мракът, защото, макар червената му коса да бе напълно скрита под чалмата и тежката джелаба, през деня искрящосините му очи можеха да предизвикат подозрение.
Шарло стигна до фонтана. Последните изостанали извършваха ритуалното измиване, преди да влязат в храма. Той бързо събу обувките си, със сведени към земята очи. Изми ръцете, лицето и нозете си а после скришом пъхна обувките си в приготвената под робата торба, за да не ги намери никой тук отвън, след като всички богомолци напуснат джамията.
Изчака всички да влязат, после бутна грамадните резбовани врати и пристъпи в тихия сумрак на храма — гора от бели колони се издигаше във всички посоки, стотици колони, докъдето поглед стига. Сред тях богомолците лежаха по очи на молитвените си килимчета, обърнати на изток.