— Татко, какво става? — повтори Каури, все така шепнешком.
— Това, което ти ни каза току-що, е невъзможно — отговори Шахин. — Пълен парадокс. Фигурата, която сме дошли днес да търсим тук, фигурата, която сте донесли от Албания преди единайсет месеца, не може да е Черната царица на Ал-Джабир ибн Хайам. Не може да е тя, защото ние вече притежаваме Черната царица. Тя е принадлежала някога на Екатерина Велика. Върнал ни я е внукът й, Александър I, преди повече от петнайсет години и сега тя е на сигурно място в ръцете на бащата на Шарло, епископ Талейран. Как е възможно Али паша също да я е притежавал?
— Но според Баба Шемими — обади се Каури — албанските бекташи и Али паша пазят тази фигура вече повече от трийсет години! Хаидѐ бе избрана от учителя, защото истинският й баща, лорд Байрон, също е бил замесен в историята на фигурата. Ние трябваше да му я занесем, за да я пази!
— Трябва да намерим това момиче час по-скоро — отбеляза Шарло. Нейната роля може да се окаже жизненоважна за всичко, което предстои. Но нека първо разгадаем иносказанието. Знаеш ли някакъв начин да го сторим?
— Мисля, че аз вече го сторих — каза Каури. — Трябва да започнем от мястото, на което се казват молитвите.
Почти в полунощ — изчакаха, за да са сигурни, че мувакитът вече е заспал — Шахин, Шарло и Каури се промъкнаха в галерията на погребалната пристройка на джамията.
Великата джамия бе пуста. Огромното помещение под петте грамадни купола бе тихо като в открито море под обсипано със звезди небе.
Каури предаде думите на шейх Ад-Даркави, че единственото място в джамията, което е „скрито зад воал“, е алковът, където се намира молитвената ниша — Нишата бе първата стъпка към разгадаването на посланието в „Сура Светлината“.
В същата ниша стоеше и Светилникът, който гореше вечно. Сам той от своя страна бе поставен в Стъкло, обграждащо го и каращо го да се превърне в „искряща звезда, запалена от Благословеното Дърво“. Дървото, споменато в стиха, бе маслина. Тя осигуряваше искрящата светлина, идваща от вечно пламтящото нейно Масло — вълшебно масло, което „пламъкът едва докосва“.
Тримата мъже се запромъкваха безшумно край колонадата към молитвената ниша в другия край на джамията. Стигнаха до нея и преминаха през завесата, която я скриваше. Застанаха пред нишата и впериха поглед в запаления светилник в искрящо лампено стъкло.
Най-после Шарло проговори:
— Нали каза, че последната стъпка в стиха от Корана е Дърво, но аз не виждам нищо подобно тук.
— Да дръпнем встрани воала — предложи Шахин и посочи прозирната завеса, през която току-що бяха преминали. — Дървото трябва да е от другата му страна, някъде в самата джамия.
Дръпнаха завесата и отново стъпиха в пространството на храма. Тогава съзряха последния ключ от загадката, който все още им липсваше — точно пред очите им, окачен на тежката си златна верига, от централния купол на великата джамия „Ал-Каравиян“ висеше огромен полилей, искрящ със светлината на хилядите си светилници. На лампените стъкла на много от тях бяха изрязани звезди и слънца. Отдолу той изглеждаше като древна рисунка на Световното дърво.
— Дървото и Маслото заедно — това е знак — каза Шахин. — Макар че надали това е просветлението, което Баба Шемими желае за моя син. Но поне сме „просветлени“ достатъчно, та да проверим дали там горе няма още една Черна царица.
За техен късмет механизмът, който издигаше и спускаше полилея, бе отлично смазан и се движеше безшумно. Все пак тримата положиха огромно усилие, за да го спуснат, и то само за да открият, че полилеят слиза надолу толкова, че да позволява на прислугата в джамията да налива ново масло в светилниците с помощта на напоени фитили и малки лейки с много дълги дръжки. В най-ниското си положение се намираше на повече от три метра от пода.
Слънцето наближаваше неизбежния си изгрев и тримата вече сериозно се тревожеха, че няма да имат време да се справят със задачата. Как да се качат на „дървото“? Най-после бе взето решение.
Каури, като най-лек от тримата, съблече горната си дреха, остана по тесния си, подобен на туника кафтан и с помощта на Шарло стъпи на раменете на баща си. Покатери се по масивните разклонения на полилея, внимавайки да не събори някоя от безбройните купички с горящо масло.
Шахин и Шарло наблюдаваха отдолу. Съвършено тихо и много ловко Каури се качваше нагоре, стъпка по стъпка. При по-рязко движение огромният полилей се разлюляваше леко, заплашвайки да пролее наоколо горещо масло. Шарло затаи дъх. Наложи си да успокои биещото си до пръсване сърце.