Каури стигна най-горния ред светилници на спуснатия полилей — намираше се на половината на разстоянието до купола, може би на повече от осемнайсет метра от пода. Той погледна надолу към мястото, където се бяха изправили Шарло и Шахин. После поклати глава, за да им покаже, че горе няма и следа от Черната царица.
Трябва да е тук! — помисли Шарло в треската на болката и съмнението. Как е възможно да я няма? Толкова много им струваше да се доберат дотук. Пътуването през великата пустиня и през планините. Залавянето на Каури и бягството му от плен. Мисията на момичето, където и да се намираше то сега. А после този парадокс.
Нима провидческият дар на молла Ад-Даркави бе отслабнал като неговия? Нима бе станала грешка и шейхът не е разчел правилно посланието?
И тогава я видя.
Вперил поглед в грамадния полилей отдолу нагоре, на Шарло му се стори, че забелязва някаква асиметрия. Премести се в точния център на купола и пак погледна нагоре. В дъното на полилея зърна черна сянка.
Вдигна ръка и махна на Каури. Момчето започна внимателно да слиза. Бе значително по-трудно от изкачването. Смъкваше се бавно надолу, пак стъпка по стъпка, заобикаляйки хилядите панички с пламтящо масло.
Изправен под полилея дърво, застанал до Шарло, Шахин наблюдаваше слизането. Каури стигна най-долната част на огромния светилник, увисна надолу на двете си ръце, залюля се, а Шахин го прихвана, като обви ръце около нозете му. Всичко свърши в пълна тишина. Само Шахин веднъж рязко си пое въздух.
Тримата стъпиха на земята и загледаха нагоре в кухата вътрешност на полилея, където беше пъхната черната буца въглища. Трябваше да я извадят, при това час по-скоро, за да могат да издигнат отново полилея, преди мюезинът да призове богомолците за сутрешна молитва.
Шарло направи знак на Шахин, по-възрастният мъж се изправи с раздалечени крака, за да има по-добра опора, и сплете ръце така, че Шарло да може да стъпи на тях. Шарло бавно се качи на раменете му и се изправи несигурно, като протегна ръка нагоре към вътрешността на полилея. Пръстите му докосваха буцата, но не можеха да я хванат. Шарло протегна ръка към Каури. Момчето с мъка се покатери по телата на двамата мъже и стъпи още веднъж на най-долното ниво разклонения на полилея. Така се намираше над шахматната фигура. После бръкна в полилея, достигна я и натисна буцата въглища надолу. Тя се освободи от мястото, в което бе заклещена, и се плъзна надолу към протегнатата ръка на Шарло.
В същия миг силен звън като от гонг раздра тишината в обширната зала на храма. Сякаш идваше отгоре. Шарло трепна, за миг дръпна вдигнатата си ръка, за да възстанови равновесието си, и тогава всичко се обърка. Каури опита да хване буцата, за да спре движението й надолу, но я изпусна. Шахин залитна, Шарло падна от раменете му на земята и се претърколи встрани в мига, в който тежката буца въглища прелетя подобно на метеор от три метра височина върху килима на мраморния под между двамата.
Шарло скочи изплашен и грабна фигурата, а силният звън продължаваше да отеква между колоните, допълнително усилен от високите куполи. Каури се залюля на полилея и скочи на пода сред дъжд от горещо масло. Тримата се приготвиха за бягство…
В този миг звъненето спря.
Храмът отново потъна в тишина.
Шарло погледна двамата си изненадани спътници. После проумя какво се бе случило и се разсмя, въпреки че опасността продължаваше да витае край тях.
— Дванайсет удара, нали? — прошепна той. — Трябва да е полунощ. Забравих за мувакита и проклетия му френски часовник!
След молитвата на разсъмване тримата се смесиха с богомолците, минаха през портата на двора и излязоха по улиците на Фез.
Денят вече започваше. Слънцето искреше като украсен с филигран поднос пред сребристия воал на мъглата, която тъкмо започваше да се вдига. За да стигнат до най-близката порта на оградената с висока стена столица, трябваше да минат през стария град, из който вече се суетяха търговците на различни хранителни стоки. Въздухът бе напоен с ароматите на розова вода и бадеми, сандалово дърво, шафран и амбра. Старата част на Фез бе най-големият пазар в Мароко, истински лабиринт от сложно преплетени разклонения и улички. Всеки знаеше, че там е много лесно човек да се изгуби без надежда за спасение.
Шарло усещаше, че няма да се успокои, докато не напусне този град с грамадната му стена, надвиснала над тях, сякаш се намираха в средновековен замък. Особено сега, когато в торбата, скрита под дрехите му, бе прибрана шахматната фигура. Трябваше да излезе оттук. Дори само за да може да си поеме спокойно въздух.