Кий тръгна да си ходи и пътьом хвърли поглед през отворената врата на банята към Вартан, който, с навити ръкави на кашмирения пуловер, сапунисваше съдовете в мивката и ги плакнеше във ваната. После ми ги подаваше през вратата, за да ги подсушавам.
— Прощавай, не можем да те хванем да помагаш, няма място — рекох аз на Кей.
— Няма нищо по-сексапилно от силен мъж, наведен над мивка, пълна с горещи сапунисани съдове — заяви Кий широко ухилена.
Аз се засмях, а Вартан се смръщи.
— Вие двамата — продължи Кий — не стойте до късно да си играете с мехурчетата, нищо че е толкова забавно. Утре ви чака тежко пътуване.
После приятелката ми изчезна в тъмнината.
— Всъщност наистина е забавно — обади се Вартан, когато Кий бе вече навън. Стигнали бяхме до чашите. — Когато бях малък, в Украйна, помагах на майка ми да мие чиниите. Обичах да стоя в кухнята, обичах миризмата на прясно опечен хляб — продължи той. — Помагах за всичко — мелех кафе, чистех зелен фасул, тя просто не можеше да се отърве от мен. Другите деца все повтаряха, че съм вързан за полата на майка си — как се казва на английски… Мамино синче. Дори се научих да играя шах на кухненската маса, докато тя готвеше.
Признавам, че ми беше доста трудно да свържа представата си за арогантното и безмилостно момче шахматист с описанието на „маминото синче“, което току-що бях чула. Още по-чудно ми беше несъответствието между нашите две култури, което веднага ми се наби в очи.
Майка ми умееше да накладе огън. Но когато се стигнеше до готвене, тя едва се справяше с това да пусне пакетчето чай в чашата с гореща вода. Единствените две кухни, които бях виждала като дете, едва ли можеха да се нарекат уютни. Едната беше онази с печката с две колела от апартамента ни в Манхатън, а другата — огромната кухня в имението на чичо Слава в Лонг Айлънд с пещите на дърва и огнището, което побираше изправен човек. Там имаше условия да се сготви за цяла рота. Чичо пък си беше единак, така че никога не се възползва от това. Шахматното ми обучение също едва ли можеше да се нарече идилия.
— Историята за кухнята ми звучи прекрасно. Особено като имаш предвид, че съм готвачка — споделих аз. — А кой те научи да играеш шах?
— Мама. Купи шах и ме научи да играя. Бях съвсем малък тогава — отвърна той и ми подаде през вратата последния сребърен прибор. — Стана точно след като баща ми беше убит.
Вартан видя шокираното ми изражение, посегна и хвана ръцете ми в мокрите си длани. Аз още държах прибора и кърпата за бърсане.
— Извинявай. Мислех, че всички знаят — обясни той бързо. Взе прибора от ръцете ми и го остави настрани. — Пишеше го по всички вестници, когато станах гросмайстор. Смъртта на моя баща обаче по нищо не напомня смъртта на твоя.
— Как умря твоят? — попитах аз. Плачеше ми се. Бях готова да легна направо на пода от умора. Не можех да мисля нормално. Баща ми бе мъртъв, майка ми — изчезнала. А сега и тия приказки.
— Убиха го в Афганистан, когато бях на три — отвърна Вартан. — Изпратиха го на фронта в разгара на войната. Но когато загина, не бе служил достатъчно дълго време, така че мама не получи никаква пенсия. Бяхме много бедни. Мисля, че затова тя постъпи така.
Очите на Вартан ме фиксираха. Беше взел ръцете ми в своите и сега леко ги стисна.
— Екси, слушаш ли ме? — попита той с тон, който не бях чувала досега. Настоятелен, сякаш ми заповядваше да внимавам.
— Ами… — заекнах аз. — Бил си беден, баща ти е убит по време на служба. Дотук така ли е? — В този момент включих. — Кой как е постъпил?
— Мама — отвърна Вартан. — Стана няколко години преди да разбере колко съм добър на шах и колко по-добър мога да стана. Тя искаше да ми помогне както може. Беше ми трудно да й простя, но знаех, че е убедена, че постъпва правилно, като се омъжва за него.
— За кого? — попитах, макар че се бях сетила, преди да получа отговор.
Разбира се. За човека, организирал шахматния турнир, на който бе убит моят баща, за партньора на Базил Ливингстън в престъпленията, за онзи, когото така наречените силовики бяха надушили в Лондон преди две седмици. За втория баща на Вартан Азов…
— За Тарас Петросян.
Излишно е да казвам, че нито аз, нито Вартан спахме достатъчно тази нощ. Неговото шахматно детство в Съветския съюз караше това на баща ми — поне доколкото ми беше известно — да изглежда като приятно прекарване.