Проблемът бил в това, че Вартан не харесвал и отхвърлял втория си баща, с когото се сдобил на деветгодишна възраст, но му се доверявал заради спокойствието на майка си, както и заради собственото си шахматно обучение и развитие. После Вартан станал гросмайстор, майка му вече била починала, а Петросян се намирал в самоналожено изгнание извън Русия и връзката между двамата почти напълно прекъснала. До последния шахматен турнир, преди две седмици в Лондон.
И все пак защо Вартан не бе споменал нищо за отношенията си с Петросян пред всички ни по-рано днес, докато обсъждахме плана за действие? А ако „вестниците са писали“ за тях, дали Лили е наясно?
Сега двамата седяхме потънали във възглавниците пред бледнеещата светлина на огъня. Аз бях изтощена до краен предел и нямах сили нито да му искам обяснение, нито дори да говоря повече, но също така бях все още твърде смутена, за да мога да се кача горе и да заспя. Вартан бе налял и на двама ни по малко бренди, което откри в шкафа. Докато пийвахме, той посегна и потърка шията ми с длан.
— Извинявай. Мислех, че знаеш тези неща — каза той нежно. Ръката му разтриваше напрегнатите сухожилия на врата ми. — Но ако всички ние вече сме замесени в тази голяма Игра, както твърди Лили Рад, на мен лично ми се струва, че в моя и твоя живот са се случили твърде много съвпадения. Няма да е зле да обединим силите си.
Твърде много съвпадения, особено като почнем от няколко съмнителни убийства в семейството, помислих аз. Но премълчах.
— За да покажа колко много искам да си сътрудничим — продължи усмихнато Вартан, — ще ти предложа услугите си във връзка с нещо, в което съм по-добър дори от шаха. — Той плъзна ръка от шията ми и я пъхна под брадичката ми. После повдигна лицето ми така, че да го погледна в очите. Тъкмо щях да се възпротивя, когато той добави: — На това също ме научи майка ми, когато бях малък. Ще имаш нужда от способностите ми, преди да заминем утре сутрин.
Вартан стана, отиде в антрето, върна се с моя дебел, пълен с пух анорак и го хвърли в скута ми. После отиде до рояла. Аз тревожно се бях изправила сред възглавниците и го гледах как отвори капака и бръкна вътре. Извади старата рисунка на шахматната дъска, която аз в пълното си объркване абсолютно бях забравила.
— Смяташ да я вземеш със себе си, нали? — настоятелно попита Вартан. Аз кимнах, а той добави: — Трябва да си благодарна за това, че аноракът ти е достатъчно дебел, че да можем да я скрием в него. Добре че мама ме научи да шия!
И друг път бях предприемала подобно изтощително пътуване, но през целия съботен ден с трудност се борех с волана, изпреварвайки острия вятър на наближаващата снежна буря. Е, допълнително ме топлеше зашитата в анорака ми двестагодишна нарисувана шахматна дъска. Радваше ме и още едно решение, което бях взела в последния момент — бях грабнала калъфката от възглавница с прибрания вътре шах и го пъхнах в раницата си. За всеки случай. В него можеше да има и други скрити, пропуснати от мен послания.
В момента, в който бурята връхлетя Денвър, разтоварвах Лили, свитата й и багажа пред хотел „Браун Палас“ и помолих портиера да откара колата. Хапнахме за първи път този ден в ресторант „Морската таверна“, малко преди заведението да затвори. Разбрахме се да се чуем и да обменим информацията по-късно през седмицата. Дори успях да дремна няколко часа върху дивана в апартамента на Лили. Тази храна и този сън се оказаха последните за мен през следващите двайсет и четири часа.
И така, ето ме посред нощ в Джорджтаун. Слязох по стръмните каменни стъпала и прекосих дървения пешеходен мост над проблясващия, сякаш стъклен канал. Пред мен бе известният в цял свят ресторант на Родо — „Суталде“ — огнището, разположен на надвесена над водата платформа.
„Суталде“ беше уникален дори за място с такава богата история като Джорджтаун. Заведението се намираше в белязана от времето стара каменна сграда от XVIII век, една от най-старите във Вашингтон. От нея лъхаше завладяващо очарование.
Отключих входната врата и изключих алармата. Въпреки че лампите вътре имаха програмирано автоматично изключване, рядко си правех труд да ги включвам, дори толкова късно през нощта. На отсрещната стена на грамадното помещение, там, където е била портата на някогашния хамбар, сега имаше прозорци с много крила, с изглед към канала и река Потомак. Щом човек минеше край драпираните с дамаска маси, проблясваща зловещо в мрака, пред очите му се разкриваше панорамна гледка към сиво-зелената дъга на моста Кий, осветен по цялата дължина от високи лампи фенери. На отсрещния бряг светлините на високите сгради на квартала Рослин се отразяваха и примигваха в полунощните води на широката река.