В дъното на помещението се спуснах по витата каменна стълба към кухнята. Тя си беше една каменна изба, ремонтирана и подновена от Родолфо Бужарон. Често богати клиенти с много свободно време можеха директно да наблюдават през огромна стъклена стена как скъпата им вечеря от осем блюда се приготовлява върху открит огън и живи въглени от майстори готвачи, печелили световни награди, и от притичващите насам-натам помощници.
Край грамадните каменни пещи открих Леда Лесбийката, върху един от високите столове, от които наблюдавахме огньовете. Изглеждаше спокойна и отпусната, четеше книга, пушеше една от обичайните си ръчно свити турски цигари в лакирано цигаре и отпиваше пастис35 „Перно“ — любимото й питие.
Пещите, за моя радост, бяха напълно изстинали, Леда ги бе почистила, за да са готови за моята целоседмична работа. Това щеше да ми спести време.
Родо беше прав за едно. Леда наистина беше лебед, нежно същество, но самостоятелно и силно. Предпочиташе да я наричат Леда Лесбийката — струва ми се, че използваше прозвището едновременно като знак за професионална гордост, но и като средство да държи далеч ръцете на някои от клиентите. Разбирах тревогите й в това отношение. Ако аз изглеждах така екстравагантно и съблазнително като нея, мен също щяха да ме притесняват разни нежелани опипвания.
Късо подстриганата, сребристоруса, леко разрошена коса подчертаваше извивката на лебедовата й шия. Прозрачнобялата й кожа, изкуствено извитите вежди, устните, перфектно очертани с кървавочервено червило, и лакираното цигаре й придаваха вид на стилизирана графика в стил „арт нуво“. Да не говорим колко екстравагантен бе подборът й на дрехи, винаги когато времето го позволяваше. Носеше любимите си неща дори сега, посред нощ, до студената пещ — лъскави кънки ролери, обсипана с блестящи камъчета тениска и мъжки сатенени боксьорски гащета. Леда беше, както се изразяваха французите, „момиче веднъж“.
Като ме чу да слизам по стълбите, тя се обърна и на лицето й се изписа искрено облекчение. Пуснах раницата си на пода. После съблякох анорака, сгънах го внимателно и го оставих отгоре й.
— Блудният син се завърна, слава богу — възкликна Леда. — Точно навреме. Откак изчезна, господарят Родолфо направо побърка всички.
Представата на Леда за Родолфо като робовладелец се споделяше от всеки, който някога бе работил при него. Тук, както и във войската, подчинението трябваше да се превърне във втора природа.
Макар гладна и изморена, демонстративно се отправих към купчината дърва. Леда остави цигарата и питието, смъкна се от стола и ме последва, плъзгайки се зад гърба ми на тихите ролкови кънки към задната част на кухнята. Всяка от нас взе наръч дърва, за да започна подготовката на огньовете в четирите големи каменни огнища.
— Родо каза, че трябва да остана тук тази вечер, така че ако се върнеш, да мога да ти помагам — каза Леда. — Поръча огньовете да станат готови тази вечер. Било важно.
Сякаш подобен познат укор може да успокои сълзящите ми очи или да накара изтощения си от пътуването мозък да се съсредоточи, помислих аз. Да не говорим за къркорещия стомах.
— Кажи нещо ново — отвърнах аз, докато Леда ми помагаше да стоваря два големи кютюка подпори в първото огнище. Около тях щяха да се подредят всички останали дърва. — Леда, не съм спала от дни. Ще наглася дървата в пещите тук, ще наклада огньовете, после ще минат няколко часа, за да се успокоят пламъците и да можем да готвим. След това ще те помоля да ги наглеждаш, а аз ще се прибера да дремна. Ще бъда тук преди изгрев, обещавам, и ще се заема с печенето на хляба. — Приключих с нареждането на останалите необходими дърва около подпорите и напъхах под тях смачкана хартия. — А и не е необходимо всичко тази вечер да стане точно по разчетите на господаря. Ресторантът и без това е затворен в понеделник… — добавих аз.
— Ти въобще не знаеш какви неща станаха тук — прекъсна ме Леда. Изглеждаше необичайно загрижена, докато ми подаваше следващата купчина хартия. — Родо подготвя голяма вечеря за някакви важни клечки утре вечер тук, в мазето. Частно парти. Никой от екипа не е поканен, дори и за да обслужва масите. Родо иска единствено ти да му помагаш при готвенето и сервирането.
Обзе ме все още неясното усещане, че нещо не е наред. Опитах да се успокоя, като напъхах още малко смачкана хартия в надигащите се пламъци. Притесняваше ме времето, което Родо бе избрал за своето неочаквано соаре — седмица след партито на майка ми в Колорадо. Парти, за което Родо всъщност знаеше, както бях разбрала от телефонното му съобщение на гласовата ми поща.