Звук от весла, загребващи във водата.
Момичетата притаиха дъх и наостриха уши. Протегнеха ли ръка, щяха да докоснат самите весла.
През гъстата сребриста мъгла, плъзгайки се по водата пред очите им, минаха три издължени лодки. Виждаха мъжете на веслата като неясни сенки — във всяка лодка имаше по десет или дванайсет души. Навярно бяха повече от трийсетина. Силуетите им се полюшваха ритмично.
Хаидѐ с ужас осъзна, че тези лодки вероятно отиваха на едно-единствено място. Едно-единствено нещо се намираше отвъд мочурището — там, в средата на грамадното езеро. Лодките и техните потайни гребци се бяха отправили към Острова на боровете, а на него се намираше манастирът — последното убежище на Али паша.
Даваше си сметка, че трябва да се добере до хамама час по-скоро, да стигне до брега, където я чакаха конниците. Разбра какво означаваха страховитите писъци и последвалата ги тишина, както и малката клада. Предупреждения към онези, които чакаха зората да изгрее на острова сред езерото, от хора, рискували живота си, за да запалят кладата. Сигналите бяха отправени към баща й.
Всичко това означаваше, че непобедимата Демир Куле е превзета без нито един изстрел. Смелите албански защитници, удържали крепостта в продължение на две години, са били сломени в мрака на нощта чрез измама или предателство.
Хаидѐ разбра още нещо — лодките, които бяха видели, не са какви да е.
Това бяха турски лодки.
Някой бе предал баща й. Някой бе предал Али паша.
Изправен в мрака високо на камбанарията на манастира „Свети Пантелеймон“ на Острова на боровете, Мехмет ефенди стискаше далекогледа си и с необичайна тревога и трепет очакваше първия светлик на зората.
Тревогата бе нещо необичайно за него, защото обикновено отлично знаеше какво ще донесе всеки следващ изгрев на зората. Предвиждаше бъдещето и често с точност до секундата определяше времето на предстоящите събития. Мехмет ефенди не бе само пръв министър на Али паша, но и негов главен астролог. Никога не грешеше в предвижданията си за изхода на някоя битка или на някой хитър политически ход.
Тази нощ облаците скриха звездите и луната, но на астролога сега те не бяха нужни. Бе разчел вече посланието им. През последните няколко дни и седмици поличбите бяха от ясни поясни. Тяхното значение обаче все още го тревожеше. Защо ли, недоумяваше той. Нали в крайна сметка нещата се бяха подредили? Всичко предсказано щеше да се сбъдне.
Дванайсетте бяха тук — не само генералът, но и шейховете, и муридите2 на Ордена, дори престарелият велик Баба бе вдигнат от одъра и донесен тук на носилка през планините Пинд, само за да присъства на събитието. Събитие, чакано вече хиляда години, още от дните на халифите Ал-Махди и Харун ал-Рашид. Избраните бяха по местата си, поличбите бяха налице. Какво можеше да се обърка?
Изправен мълчаливо до Мехмет, стоеше предводителят на войските на пашата — генерал Атанасий Вая, чиито блестящи военни стратегии бяха държали османската армия притисната до стената през последните две години.
За тази цел Вая беше платил на наемниците клефти да охраняват високопланинските проходи срещу всяка атака. Не пропусна да обучи и елитните албански воини — паликарите3, на пашата във франкските похвати на партизанския бой и саботажа. В края на последния месец — рамадан, когато офицерите на султан Махмуд се бяха събрали до един в Бялата джамия в Янина за празнична молитва, Вая нареди на паликарите да опожарят храма и да избият всичко живо вътре. Турските офицери заедно с цялата джамия загинаха в огъня. Но най-гениалният ход на Вая включваше личната гвардия на султана — еничарите.
Изроденото вече потомство на османските султани не напускаше често удобството на харемите, на „Златната клетка“ и двореца Топкапъ в Константинопол и разчиташе открай време да попълва войската си чрез девшурмето — кръвния данък, налаган на затънтените християнски провинции. Всяка година едно от всеки пет християнски момчета бе отвеждано насила от селото си, докарвано в Константинопол, насила му налагаха да приеме исляма, след което влизаше в армията на султана. Девшурмето съществуваше от петстотин години въпреки повелите на корана да не се прилага насилственото приемане на исляма и да не се продават мюсюлмани в робство.
Тези момчета, както и техните приемници или потомци, постепенно се превърнаха в могъща и неумолима сила, която дори Високата порта вече не можеше да контролира. Когато не бяха заети с друго, еничарите предизвикваха безредици дори в столицата и ограбваха мирни граждани на улицата. Не се свеняха и да свалят султаните от престола им. Такива еничарски преврати бяха погубили двамата предшественици на султан Махмуд Втори. Ето защо бе решен да сложи край на всичко това.
3
Паликар (гр., букв. „силен младеж, юнак“) — войник от гръцки или албански произход, с албанско снаряжение и въоръжен с огнестрелно турско оръжие, револвери и кинжал. Паликарите, често наричани от народа и клефти, воювали в независими отряди и участвали в борбите за освобождение на Гърция през 20-те години на XIX в. — Б.пр.