— Какво точно знаеш за тази вечеря? — попитах аз Леда. — Имаш ли представа кои може да са тези „важни клечки“?
— Подочух, че ще са високопоставени особи от правителството. Никой не знае със сигурност — отвърна тя. Клекнала върху ролерите, тя ми подаде още смачкани листове. — Всичко се организира лично от Родо, а не от мениджъра по кетъринга. Ще бъде късно вечерта, при това в ден, в който ресторантът дори не е отворен. Всичко е много потайно.
— Тогава как си научила толкова подробности? — попитах аз.
— Когато разбра, че си заминала за уикенда, Родо вдигна страшен скандал. За първи път чух да иска ти и единствено ти да помагаш — обясни Леда. — Колкото до самата вечеря, всичко, което знаем, е, че готвенето ще е специално за случая. Мазето е резервирано от две седмици насам, не пускат други клиенти…
— Две седмици? — прекъснах я аз.
Може би правех прибързани заключения, но беше твърде странно, че всичко се случваше едновременно. Не можех да не си спомня забележката на Вартан: в моя и твоя живот са се случвали прекалено много съвпадения. В мен обаче нарастваше ужасяващата сигурност, че в живота ми през последните няколко дни нищо не е резултат на случайно съвпадение.
— Но защо Родо ще иска аз да се занимавам с тази вечеря? — попитах Леда, която, коленичила до мен, мачкаше стари вестници. — Искам да кажа, едва ли мога да бъда наречена опитна в сервирането, аз съм само помощник-готвач. Случило ли се е междувременно нещо, което да обяснява внезапния интерес на шефа към кариерата ми?
Леда вдигна очи. Следващите й думи потвърдиха най-лошите ми страхове.
— Ами… Всъщност един мъж идва в ресторанта няколко пъти през уикенда. Търсеше теб — каза тя. — Може да има нещо общо с вечерята утре.
— Какъв мъж? — попитах аз, опитвайки се да потисна познатия прилив на адреналин.
— Не си каза името, нито пък остави бележка — отвърна Леда, докато се изправяше на крака и отриваше ръце в шортите си.
— Беше много представителен — висок и елегантен, със скъпо палто. Тайнствен. Носеше тъмни очила, така че очите му не се виждаха.
Страхотно. Тайнствен мъж. Точно от това имах нужда. Опитах се да фокусирам поглед върху Леда, но очите ми отказваха. Почти залитах след четири дни лишаване от храна, течности и сън. Съвпаденията във времето, случайностите и тайнствените мъже да вървят по дяволите, просто трябваше да си ида вкъщи. Да си легна. В легло.
— Къде отиваш? — попита Леда, когато аз се запрепъвах със замътен поглед към стълбите.
— Ще говорим утре сутринта — успях да измърморя аз и пътьом грабнах анорака и раницата. — С огньовете всичко ще бъде наред. Родо ще оцелее. Странният непознат може пак да се появи. Ние, които ще умрем, те поздравяваме.
— Окей, аз ще бъда тук — каза Леда. — Пази се.
Качих се по стълбите с треперещи крака и олюлявайки се, излязох на пустата улица. Погледнах си часовника — беше почти два часът сутринта и наоколо нямаше жива душа. Тясната павирана уличка бе безлюдна като гробница. Беше толкова тихо, че в далечината се чуваха водите на Потомак, плискащи се в подпорите на моста Кий.
В края на улицата завих към малката, настлана с плочи тераса пред жилището ми, надвиснало над канала. Заех се да ровя в раницата за ключа от входната врата. Грееше само розовозлатистата светлина на уличната лампа, сочеща входа към потъналата в мрак алея, водеща надолу към парка „Франсис Скот Кий“. Ниска метална ограда заобикаляше терасата и пречеше човек да падне от ръба на каменната подпорна стена, която се спускаше осемнайсет метра надолу до неподвижната повърхност на канала „Чезапийк енд Охайо“.
Моето издигнато на брега жилище предлагаше забележителна гледка към просторите над Потомак. Хора биха убили за подобна гледка и сигурно са го правили в миналото. Вече дълги години Родо отказваше да продаде обветрената каменна постройка, тъй като бе удобно близо до „Суталде“. Изтощено поех с пълни гърди речния въздух и измъкнах ключа.
Всъщност имаше две врати, два отделни входа. Лявата водеше до първия етаж. На прозорците му имаше щори и метални решетки. Там Родо държеше важни документи, свързани с неговата ресторантска империя, изградена край откритите огнища. Аз отключих дясната, която водеше до втория етаж. Там спях аз, робинята, винаги наблизо и подръка за работа около огньовете.