С изключително усилие най-после успя да отлепи клепачи и опита да се съсредоточи върху онова, което го заобикаляше. Намираше се в някакво неопределимо пространство, огряно от необичайна светлина, искрящо сияние, примигващо наоколо. Отвъд него имаше кафяви сенки, в които погледът не можеше да проникне, а в далечината се чуваше звук, който той също не успя да определи. Приличаше на течаща вода.
Вече можеше да види собствената си ръка, положена върху гърдите, побледняла като откъснат цвят. Изглеждаше нереална, сякаш се бе появила по собствена воля, сякаш бе нечия чужда ръка.
Кой беше той?
Реши да седне, но установи, че няма сили дори да опита да го стори. Гърлото му бе пресъхнало и дращеше, не можеше да преглъща.
Чу гласове да шепнат наблизо, женски гласове.
— Вода — опита се да изрече. Думата едва премина през засъхналите му устни.
— Yah nyihpuhnyee mahyoo — отвърна единият от гласовете. Не те разбирам.
Той обаче я разбра.
— Kah Tohri Eechahs? — попита той притежателката на гласа на същия език, на който тя се бе обърнала към него, макар че все още не можеше да се сети какъв точно език е това. Кое време е?
Макар че все още не виждаше нито фигури, нито лица в примигващата светлина, той забеляза изящна женска ръка нежно да се отпуска върху неговата, легнала върху гърдите му. После чу гласа й, глас, различен от първия, познат глас, който заговори току до ухото му. Нисък, галещ и успокояващ като приспивна песен.
— Сине мой — промълви жената, — най-после се завърна.
Готвачът
„Хората, независимо дали са цивилизовани или диваци, трябва да ядат.“
„Ако знаеш как да ядеш, значи знаеш достатъчно.“
Вашингтон, окръг Колумбия
7 април 2003 г.
В десет и половина сутринта в понеделник карах фолксвагена туарег на Родо през мъглата от ситен дъжд нагоре по Ривър Роуд. Бях се отправила към Кенуд, северно от града — отивах във великолепната вила на шефа ми. Тя носеше името Euskal Herria — „Земя на баските“.
Бяха ми наредили да откарам пресните хранителни продукти на местоназначението непокътнати. Вече бях взела поставените в лед раци от „Канън Сийфууд“ в Джорджтаун, както и пресните зеленчуци от Източния пазар на Кепитъл Хил, точно както ми бе поръчал Родо сутринта по телефона. Щяха да бъдат измити, обелени, нарязани на ивици, накълцани, смлени и настъргани от цяла армия кулинарни „роби“ във вилата, под зоркото наблюдение на Родо, който лично надзираваше подготовката на „тайнствената“ вечеря в „Суталде“.
Бях успяла да поспя, когато рано сутринта Леда се появи на прага ми с топло турско кафе, но нервите ми все още бяха толкова опънати, че трябваше да полагам максимални усилия аз самата да пристигна непокътната.
Карах нагоре по хлъзгавия, изпълнен със завои път, а чистачките се бореха с водата, замъгляваща предното стъкло. На седалката до мен имаше малка дървена кутия с цариградско грозде. Трябваше ни за соса тази вечер, но аз си отмъкнах една шепа и ги напъхах в устата си, прокарвайки плодовете с глътка от сладкото кафе на Леда. Първата прясна храна, която хапвах от дни насам. Осъзнах, че това бе и първият момент след последните четири дни, в който бях сама със себе си и можех да помисля спокойно. А храна за мисълта ми не липсваше.
Единственото твърдение, което не спираше да се върти в ума ми, беше, както би се изразила Кий, „много баби, хилаво бебе“. Знаех, че тази смесица от необичайни съвпадения и противоречиви следи съдържа твърде много смъртоносни съставки, за да бъде преработена безболезнено. А и имаше доста хора, които продължаваха майсторски да объркват положението, без да им мигне окото.
Например, ако семейство Ливингстън и леля Лили са познавали Тарас Петросян — организатор на руския шахматен турнир, при който бе убит баща ми, — то защо онази вечер никой, в това число и самият Вартан Азов, не благоволи да спомене малката подробност, която всички те със сигурност са знаели: че същият този тип, починал в Лондон, е втори баща на Вартан?
Да допуснем, че всеки, който е бил замесен в Играта в миналото, е бил в опасност или дори убит — както е станало със семейството на Лили и с моето собствено семейство, — тогава защо леля ми ще разказва така спокойно за тази Игра пред Вартан и Нокомис Кий? Нима леля ми мисли, че те също са играчи? Ами семейство Ливингстън и Гален Марч, които също бяха поканени от майка ми онзи ден? Колко опасни бяха те? Но които и да бяха играчите и каквато и да беше играта, единствено аз разполагах с няколко парченца от мозайката. В шаха наричаме това „материално превъзходство“.