Първо, доколкото ми бе известно, само аз — като изключим покойния ми баща — знаех, че в шаха Монглан навярно съществуват две Черни царици, а не само една. Второ, само аз и тайнственият непознат, оставил „Вашингтон Поуст“ на стълбите ми в два часа през нощта, свързвахме скъпоценния шах, създаден в Багдад преди хиляда и двеста години, със събитията, които в момента се случваха там, както и със самата опасна Игра.
Като стана дума за Играта, вече със сигурност знаех, че онзи ден в Колорадо Лили направи грешка, като спомена, че се нуждаем от генерален план за действие. Според мен за стратегия беше рано — тази партия бе почнала твърде скоро. Бяхме едва на първите ходове — още се извършваше „защитата“, както се бе изразила Лили.
Всеки от участниците в една партия шах трябва да поддържа общ поглед върху дъската, да вижда цялата картина, да изгражда стратегията си далновидно, но в развоя на играта условията бързо се изменят. За да запазиш равновесие, да се приземиш върху краката си накрая, не бива да позволяваш тази отдалечена гледна точка да отвлича вниманието ти от непосредствените заплахи, които със сигурност дебнат наблизо, от опасните сблъсъци във вечно вълнуващото се море на застрашителни ходове и париращи или агресивни противодействия, възникващи всеки момент. В тази ситуация става необходима тактиката.
Именно в избора на тактика бях най-добра. Това беше частта от играта, която обожавах, в която виждаш само заложените възможности. Тук елементи като изненада и риск ти се отплащаха стократно.
Завих към големите каменни порти на Кенуд. Вече много добре знаех къде се намира най-близката опасност и къде тактическите маневри скоро ще ми влязат в работа. Това определено щеше да стане само след още триста метра нагоре по хълма във вила „Земя на баските“.
Преди да вляза в Кенуд, напълно бях забравила, че тази седмица беше Фестивалът на цъфналите вишни във Вашингтон. По този случай стотици хиляди туристи щяха да изпълнят Националния парк, за да снимат как в езерото се отразяват посадените край него японски вишни.
В Кенуд също имаше много вишневи дръвчета, но те не бяха толкова популярни. Явно ги бяха открили само японските туристи — стотици от тях обикаляха наоколо като привидения под дъжда, разтворили черни чадъри край затревените брегове на виещия се поток. Карах нагоре, подминавайки ги, и влязох под прекрасния като в катедрала тунел от вишневи дървета с черни клони — толкова стари и изкривени, че изглеждаха така, сякаш са били посадени преди сто години.
Горе на хълма спрях колата пред портата на вилата и свалих прозореца, за да въведа личния си код в интеркома. Мъглата ме обгърна като влажен дим. Беше просмукана с опияняващия аромат на цъфнали вишни, от който ми се зави свят.
Зад високите железни решетки виждах огромните площи, по които растяха любимите дървета на Родо — xapata, баските дървета, които всеки юни за деня на свети Йоан даваха обилна реколта от черни череши. А отвъд мъглата, понесена сякаш над морето от черешови дървета, потънали в бялата пяна на цъфналите си клони, се издигаше обширната вила „Земя на баските“ с типичния за сградите от Средиземноморието покрив, от плочи и просторни тераси. Капаците на прозорците бяха боядисани в баско червено, цвят на бича кръв, аленочервена бугенвилия пълзеше по розовите стени и къщата приличаше на картина от някой фовист. В интерес на истината „Земя на баските“ винаги ми бе изглеждала някак илюзорно и странно — най-вече поради факта, че се намираше толкова близо до Вашингтон. Сякаш някакво торнадо я бе пренесло тук направо от Биариц.
Портите се отвориха и поех по обиколната алея, която водеше до задната част на къщата, където се намираха кухните с огромните френски прозорци. В ясен ден от грамадната, настлана с плочки тераса пред тях човек можеше да види цялата долина под хълма. Еремон, среброкосият иконом на Родо, вече ме чакаше с хората си, готови да разтоварят колата — шестима мускулести младежи, облечени в черно, с кърпи на шията и нахлупили txapelas — черни барети. Баската команда. Еремон ми подаде ръка да сляза, а мъжете безмълвно се заеха да разтоварят кутиите с пресни зеленчуци, яйца и морски дарове в лед.
Винаги ми се бе струвало странно, че човек като Родо, който бе отраснал като диво козле из пиренейските проходи, чийто фамилен герб изобразяваше дърво, овца и няколко прасета, който все още кладеше огньове, за да си изкарва прехраната и наторяваше собствените си посеви, в момента поддържаше начин на живот, включващ няколко вили, постоянна прислуга и иконом на пълен работен ден.