— Заповядано? — трудно ми беше дори да повторя думата. — Заповядано от кого? Какво ниво на сигурност?
Мъчех се да изглеждам безразлична, но сърцето ми биеше като стоманен барабан. Това вече ми идваше твърде много. Смъртоносни игри на шах с неизвестни ходове, руски наемни убийци и изчезнали хора от семейството ми, тайнствени „важни клечки“ от Близкия изток и нападения над Багдад. А от последните четирийсет и осем часа бях прекарала в сън само осем.
— Не съм сигурен в нищо — продължи Еремон. — Всички приготовления се извършваха лично от Е.Б. Но мога да предположа някои неща, след като знам, че събитието ще се проведе под засилена охрана. Подозирам, че вечерята е организирана от Овалния кабинет.
Вечеря, поръчана от Белия дом? Дяволски се съмнявах. Но това наистина беше последната капка. Какви допълнителни трудности щеше да ми докара занапред моят и без това достатъчно труден шеф? Ако идеята на Еремон не ми се беше видяла толкова абсурдна, със сигурност щях да съм страшно ядосана.
Но както би казала Кий, който го е страх от мечки, да не ходи в гората.
Бях на път да вляза в същата кухня, която бях напуснала преди около десет часа. Но докато слизах сред мъглата от ситен дъждец по каменните стъпала на алеята над канала, водеща към ресторанта, забелязах, че след последното ми идване нощес бяха настъпили някои промени.
Ниска бетонна бариера препречваше входа на пешеходния мост над канала и до нея се бе появила малка дървена будка, подобна на походна тоалетна. Когато приближих, от нея изведнъж се появиха двама мъже. Носеха тъмни костюми и палта, както и тъмни очила, което беше странно предвид мрачното време.
— По каква работа сте тук? — попита единият с равен официален тон.
— Моля? — обърках се аз.
Високо ниво на сигурност, бе казал Еремон. Тази барикада обаче, изникнала изненадващо като гъба на безлюдната алея, ми се стори повече от странна. Ставах все по-нервна с всяка изминала минута.
— Трябват ни името ви, рождената ви дата и снимка, по която да ви идентифицираме — изрече вторият мъж също толкова монотонно и протегна ръка към мен с обърната нагоре длан.
— Отивам на работа. Аз съм готвачка в „Суталде“ — обясних, като полека правех крачки напред.
Опитах да изглеждам любезна, докато ровех за шофьорската си книжка в претъпканата дамска чанта. В този момент осъзнах колко пуста и изолирана всъщност беше тази част на алеята. Наоколо се бяха случвали убийства на жени, едната дори била нападната по време на сутрешния си крос. Май нямаше данни някой да ги е чул да викат.
— Откъде мога да знам кои всъщност сте вие? — попитах аз мъжете. Леко повиших глас, но повече за да потисна страха си, отколкото за да повикам помощ, защото и без това наоколо нямаше никого.
Първият бръкна във вътрешния си джоб и после със светкавична бързина пъхна под носа ми идентификационната си карта. Господи, службата за охрана на американския президент.
Щеше да се окаже, че информацията на Еремон е вярна. Който и да беше „заповядал“ вечерята, явно беше много високопоставен, иначе едва ли би могъл да нареди на най-висшия ешелон в правителствената сигурност да сложи пост с блокада на частен обект и да проверява гостите на някакво си ресторантско събиране. В момента обаче просто пушех от гняв, странно как още не бяха видели дим да излиза от ушите ми. Щях направо да убия Родо в момента, в който благоволеше да се появи! Изобщо не ме беше предупредил, че след всичко, което ми се беше струпало през последните четирийсет и осем часа само заради факта, че трябваше да бъда във Вашингтон навреме, ще се наложи да мина и през „Чекпойнт Чарли“.
В края на краищата изрових забутаната на дъното шофьорска книжка и я размахах пред двамата мъжаги. Аз на тебе, ти на мене. Първият се върна в будката, за да сравни името ми със записаното в инструкциите им. После се показа на вратата и кимна на втория, който ми помогна да се прехвърля през бетоновото препятствие, прескочи и той след мен, изпрати ме през канала и ме остави сама в другия край на моста.
Щом отключих служебния вход на „Суталде“, на очите ми се наби поредната изненада. Още половин дузина агенти по сигурността сновяха из салона на горния етаж. Всичките шепнеха нещо по скритата в ръкавите им радиовръзка. Едни надничаха под ленените покривки на масите, други внимателно се взираха в обширната гледка, която се разкриваше от френските прозорци, сякаш очакваха десанта в Нормандия да се стовари всеки момент под моста Кий.