Двамата от будката, изглежда, бяха известили останалите за пристигането ми, защото никой в салона не ме удостои дори с поглед. Накрая един от агентите все пак дойде да поговори с мен.
— Хората ми ще се изнесат всеки момент, само да приключим с претърсването — информира ме той рязко. — Имате разрешение да влезете, но не можете да напускате сградата, докато не получите разрешение да излезете след края на вечерята. Трябва да претърсим и чантата ви.
Страхотно. Преровиха ми нещата, взеха ми мобилния телефон и казаха, че ще ми го върнат по-късно.
Ясно беше, че е безсмислено да споря с тези типове. В края на краищата кой може да знае дали малко допълнителна сигурност няма да се окаже полезна, като се вземе предвид всичко, което бях научила за собственото си семейство и приятели през последните четири дни. Освен това, дори и да исках да си тръгна веднага, на кого можех да позвъня за помощ срещу охраната на американското правителство?
Момчетата в черно се изнесоха и аз бързичко се смъкнах по стълбите в избата, където неочаквано се оказах — за мое облекчение — съвсем сама. Озовах се в присъствието единствено на един агнешки труп, който бавно се въртеше над огъня в централната пещ. Разбутах алените въглени под него, за да стане температурата равномерна. После проверих какво е положението с огъня в другите пещи, донесох резервни дърва и подпалки и ги пъхнах където беше необходимо. Слагах нови дърва и в миг осъзнах, че имам друг, по-голям проблем.
Лъхна ме силен аромат на подправено печено месо, като почти ме докара до сълзи. Колко ли време бе минало, откак за последно бях яла нещо солидно? Знаех, че месото още не е готово и цялото ястие ще се съсипе, ако си откъсна от него сега. В същото време ми беше ясно, че Родо ще се появи с останалата храна или с нещо друго, от което бих могла да хапна, чак след часове. Не се сещах за никой друг, който едновременно да може да ми донесе храна и да разполага с пропуск за преминаване през завардения мост. Наругах се, задето не накарах Еремон да спрем на някоя закусвалня по пътя насам.
Размислих дали да не претършувам шкафовете в дъното на кухнята, където държахме продуктите, но знаех, че е безсмислено. „Суталде“ бе известен с това, че предлага само свежи, домашно отгледани зеленчуци, уловени същия ден морски дарове и прясно месо от животни, отгледани в природосъобразни условия. Тук държахме само неща, които не могат да бъдат набавени в момента: консервирани лимони, ванилия, шафран, но не и нещо, което да прилича на истинска храна и което да можеш просто да грабнеш от фризера и да го претоплиш в микровълновата. Всъщност Родо бе забранил присъствието на фризери и микровълнови в сградата на ресторанта.
В момента чувах как цариградското грозде, която бях толкова глупава да изям сутринта, се бори за надмощие със стомашния ми сок. Знаех, че няма да издържа до вечеря. Просто се налагаше да ям. Представих си се сама в грозния образ на „Затворникът от Зенда“40 в женски вариант — умирам от глад в собствената си изба, а последното, което виждат очите ми, е една вкусна, сочна мръвка, която се върти бавно на шиш…
Наведох се към дървата, които току-що бях подредила под въртящото се мешуи, надникнах под въртящия се шиш и забелязах нещо сребристо, заровено в пепелта. Да, сред въглените имаше нещо, увито в метално фолио. Взех ръжена и го извадих — голям овален предмет. Веднага познах какво е. Коленичих и посегнах да го грабна с голи ръце, но в следващия миг се усетих. Нахлузих широките азбестови ръкавици, извадих предмета и обелих тежкото фолио. През целия си живот не съм била толкова благодарна на някого, колкото сега. Нито пък друг път съм се радвала толкова да видя нещо, колкото се радвах в момента на предмета в ръцете си.
Леда ми бе оставила подарък. Това определено беше не само нейният стил, но и нейният вкус.
Малко храна, за да се успокоя — печен картоф, пълен с месо, спанак и сирене.
Човек не може ясно да си представи колко изискан на вкус може да бъде един печен картоф, поне не и преди да изпадне в ситуация на вълчи глад. Изядох всичко, с изключение на фолиото.
Помислих си да звънна на Леда, но се сетих, че след като цяла нощ е била на смяна тук, сега сигурно си отспива. Твърдо реших обаче да й купя една бутилка скъпо шампанско веднага щом ме пуснат от изолацията.