Неочакван проблем промени плановете му. Проблемът беше тъкмо тук — в Бялата земя. Този проблем принуди султан Махмуд да изпрати войските си през планините, за да държат тези територии под обсада вече цели две години. Заради него грамадната армия стоеше пред стените на крепостта и се готвеше да засипе с огън Демир Куле. Същият проблем стана причина през това време турците да не постигнат никакъв успех. Еничарите още не бяха разрушили крепостта. Пак този проблем даваше на Мехмет ефенди и на генерал Вая известна увереност, докато стояха в предутринния здрач на камбанарията и наблюдаваха.
Имаше само едно нещо, пред което еничарите благоговееха и продължаваха да благоговеят през всичките петстотин години откак съществуваше техният военен корпус. А именно свещената памет на Хаджи Бекташ Вели — човек, основал през тринайсети век религиозния Орден на бекташите, дервишите суфити. Хаджи Бекташ беше пир на еничарите — техен светец покровител.
Това беше и истинската причина, поради която султанът толкова се боеше от собствената си войска и попълваше числото й с наемници, събрани от различни пашалъци, от различни краища на обширните си владения.
Еничарите се бяха превърнали в опасност за самата империя. Подобно на зилотите, те полагаха специална клетва, изтъкана от тайнствени религиозни фрази. Нещо повече. Те се кълняха във вярност само към своя пир, а не към рода на Осман, нито към султаните, уловени в собствения си капан там, в „Златната клетка“ на залива Златния рог.
На Бог се уповавам… (така започваше еничарската клетва).
Вярваме в стария ред. Изповядваме единството на Съществуването. На това е заложен животът ни. Имаме един пророк. Още от времето на светците мистици, ние сме опиянените. Ние сме пеперудите пред божествения пламък. В този живот сме група скитащи дервиши. Не можеш да ни изброиш на пръсти, поражението не ще ни спре. Никой, който не принадлежи към нас, не знае истината за нас.
Признаваме Дванайсетте имами, Дванайсетте пътя. Тримата, Седемте, Четирийсетте, светлината на Пророка, благодатта на Али, нашия пир — Хаджи Бекташ Вели, султан на султаните…
Мехмет ефенди и генерал Вая изпитваха истинско облекчение от факта, че най-великият жив представител на бекташите — деде, най-старият Баба, бе минал дългия път през планините, за да е тук тази нощ. Да присъства на събитието, така очаквано от всички. Баба единствен знаеше истинските тайни, предвещани от поличбите.
И въпреки всичко нещо не беше наред.
— Това е поличба, която не разбирам — обърна се първият министър към генерал Вая в мрака на манастирската камбанария.
— Звездите ли казват нещо? — попита Вая. — Но, приятелю мой, ти сам твърдеше, че те не сочат нищо тревожно. Последвахме астрологичните ти предписания до последната подробност. Както винаги казваш, да си далновиден, значи да си със звездите, а да си против тях, това е катастрофа! Още повече — продължи генералът, — дори предсказанията ти до едно да се окажат погрешни и крепостта да бъде разрушена с всичките си съкровища и хилядите бурета барут, всички тук сме бекташи, в това число и пашата! Водачите на еничарите може да са сменени с хора на султана, но и те все още не са направили опит да ни унищожат, докато пашата държи „ключа“, за който те всички ламтят! А и не забравяй, че разполагаме и с резервен план!
— Не се боя — каза Мехмет ефенди и подаде далекогледа на генерала. — Мисля, че става нещо, но не мога да кажа какво. Нямаше експлозия. Зората всеки миг ще настъпи. А една малка клада пламти на другия бряг на езерото…
Али паша, наречен още Аслан, Лъва на Янина, крачеше по студения, настлан с плочки под на манастирските си покои. Никога през живота си не бе изпитвал такъв ужас, макар, разбира се, да не се боеше за себе си. Добре знаеше какво ще се случи с него съвсем скоро и не си правеше никакви илюзии. Отлично познаваше методите на турците от другата страна на езерото.
Ясно му беше какво предстои — неговата собствена глава щеше да бъде набучена на копие, точно като главите на двамата му клети синове, доверили се на султана. За дългото пътуване през морето щяха да я посипят със сол, после щеше да бъде занесена в Константинопол като предупреждение към другите паши, дръзнали да вдигнат глава. После щяха да я нанижат на железните остриета високо над вратите на двореца Топкапъ, Високата порта, за да разколебава неверниците, ако решат да се бунтуват.