Али паша съвсем не беше неверник, нищо че жена му беше християнка. За нея се боеше той, за нея и за малката Хаидѐ. Дори не смееше да си помисли какво ги очаква след неговата смърт. Любимата съпруга и нейната дъщеря — ето с какво щяха да го изтезават турците, дори и след смъртта.
Помнеше деня, в който срещна за първи път Василики — за този ден се разказваха много легенди. Тя бе на дванайсет — на възрастта на Хаидѐ сега. Яхнал Дервиш — гордия си албански жребец, покрит с пищни украшения, пашата бе влязъл в селото й, заобиколен от воините паликари — широкоплещести, дългокоси и сивооки мъже, облечени в пъстри бродирани аби и рунтави овчи ямурлуци, в чиито пояси бяха втъкнати кинжали и револвери с инкрустирани дръжки. Бяха тръгнали на наказателна мисия срещу селото по заповед на Високата порта.
Самият паша, тогава шейсет и четири годишен, представляваше забележителна гледка с обкования с рубини ятаган и преметнат през рамо инкрустиран със седеф и сребро мускет, подарък от император Наполеон. В този ден младата Василики го помоли да пощади нейния живот и живота на семейството й. Нима бяха минали седемнайсет години оттогава? Пашата я осинови и я доведе в Янина.
Момичето израсна в охолство в палатите му, сред дворове с мраморни фонтани, сенчести градини с чинари, портокалови дървета, нарове, лимони и смокини, в пищни покои, украсени с бродирани килими, севърски порцелан и полилеи от венецианско стъкло. Бе отгледал Василики като своя дъщеря, беше я обичал повече от собствените си деца. Когато тя навърши осемнайсет и вече носеше Хаидѐ в утробата си, пашата се ожени за нея. Никога след това не бе съжалявал за този свой избор. До днес.
Ето че вече щеше да се наложи да изрече истината.
Васия. Васия! Как бе допуснал това да се случи? Може би причината бе във възрастта му. На колко ли беше вече? Дори не можеше да си спомни. Над осемдесет? Лъвските му дни бяха свършили. Нямаше да живее повече. Това бе сигурно. Късно бе да се спаси, бе късно да спаси дори любимата си съпруга.
Имаше обаче нещо друго, нещо, което в никакъв случай не трябваше да попада в ръцете на турците, нещо с несравнима стойност. То беше по-важно от живота и смъртта. Заради него Баба бе изминал този дълъг, дълъг път.
Заради него пашата бе изпратил момчето при хамама да посрещне Хаидѐ. Младото момче на име Каури, еничарина — той беше „пемптос“, „петият“, момче на девшурмето, едно от онези християнски момчета, едно от всеки пет, събирани всяка година през последните пет века, за да попълват редиците на еничарите.
Но Каури не беше християнин. Той бе роден в исляма. Според Мехмет ефенди момчето бе част от поличбите, може би дори единственият, на когото можеха да разчитат за изпълнението на тази отчаяна и опасна мисия.
Али паша се молеше на Аллах да не са закъснели.
Силно разтревожен, Каури се молеше за същото.
Пришпори едрия черен жребец напред по тъмния езерен бряг. Хаидѐ се притискаше здраво към гърба му. Заповедта беше да я доведе на острова без шум, под прикритието на мрака.
Но младата дъщеря на пашата и уплашените й прислужнички бяха пристигнали при хамама с вестта за турските лодки, които вече гребяха през езерото, и Каури заряза всяка предпазливост. Веднага разбра, че от този миг нататък всички последни заповеди се отменят, че правилата вече са други.
Врагът напредваше бавно в старанието си да остане незабелязан — така бяха казали момичетата. Каури знаеше, че за да стигнат острова, турците трябва да гребат още почти седем километра. Той и Хаидѐ щяха да заобиколят езерото по брега до тайното място, където бе завързал малката лодка сред тръстиките. Това щеше да съкрати времето им за пътуване наполовина — напълно достатъчно.
Каури трябваше да изпревари турците и да предупреди Али паша.
На отдалечената стена на огромната манастирска кухня въглените искряха в оджака — ритуалното огнище под свещения котел на Ордена. В олтара отдясно вече горяха дванайсет свещи, а сред тях, точно в средата, пламтеше тайната свещ. Всеки, който влезеше тук тази вечер, трябваше да прескочи свещения праг и да не докосва колоните отстрани.