— Защо не престанеш да дрънкаш глупости и не ме приведеш малко в ред?
— Не съм в състояние да работя по-бързо — измърмори докторът. Заобиколи масата, преглеждайки внимателно всяка рана. — В раната на пищяла, както и в тази на ръката ти, няма куршуми. Има само в рамото ти.
— Да, тя… той… каза, че ще ми остави един куршум за спомен.
Докторът вдигна въпросително вежди.
— Тя?
— Тя ли казах? — заекна Том. — Е, оня тип водеше със себе си жена. Зеленооката кучка се наслаждаваше на всяка минута, мога да те уверя в това.
Като клатеше недоверчиво глава, докторът подаде на Том бутилка уиски.
— Достатъчно сме говорили. Пийни малко от това, преди да извадя куршума. Разбираш, нали, че няма да можеш да се върнеш на работа в мините за известно време? И двете ти ръце са ранени, така че няма да могат да ти служат, поне засега.
— По дяволите! — изруга ядно Том и отпи солидна глътка от бутилката.
— Аз не бих се оплаквал. Напротив, трябва многократно да благодариш на бога, Том. Забележително е, че нито една от раните не е сериозна. Нямаш раздробени кости, дори и в рамото. От пет рани имаш само разкъсани мускули и наранен хрущял. Имаш дяволски късмет, млади човече. Ако оня тип наистина е бил отличен стрелец, не е имал намерение да те нарани сериозно. — Докторът огледа пациента си за пореден път от глава до пети. — Просто не мога да разбера — добави тихо той.
Ханк тръгна към стаята си, без да бъде забелязан. Любопитството му отново бе възбудено. Беше уверен, че Том никога нямаше да признае, че е бил прострелян пет пъти от едно съвсем младо момиче. Все пак, това не бе негова работа. Нямаше намерение да задава въпроси за момиче, което стреляше толкова добре — или зле. Все пак, една от двете възможности трябваше да е истина. Или се бе опитвала да нарани Том сериозно, но не бе успяла, или беше отличен стрелец. Ханк сви рамене. Вероятно никога нямаше да узнае кое от двете беше вярно.
ГЛАВА ТРЕТА
Саманта все още плачеше, заровила лице във възглавницата, когато един представител на закона почука на вратата й. Изобщо не беше готова да посрещне мистър Флойд Ръгър, не и в състоянието, в което се намираше. С прекалено сериозно изражение на лицето, той просто изстрелваше въпросите си един след друг, без да й даде време да помисли, преди да отговори.
— Вашето име, мис?
— Саманта Блекстоун Кингсли.
— Имате много необичайно второ име.
— Това бе фамилията на майка ми. Дори не знаех името на баща си, докато…
— Няма значение — прекъсна я грубо той — Откъде сте?
— От изток.
— Откъде поточно?
— Защо ви интересува това? — отряза го по този начин, Саманта нямаше намерение да му дава повече информация.
Без да трепне от гневния й отговор, Ръгър повтори въпроса си.
— Откъде?
— Посещавах училище във Филаделфия, както вероятно знаете — въздъхна тя.
— Значи домът ви е във Филаделфия?
— Не. Само посещавах училите там.
Ръгър въздъхна на свой ред.
— И откъде сте тогава?
— От Северно Мексико.
Той повдигна учудено едната си вежда.
— Но вие не сте мексиканка. — Ръгър бе искрено изненадан.
— Без съмнение, вече сте го забелязали.
Той не обърна внимание на сарказма й.
— Ще останете ли в Денвър?
— Не, мистър Ръгър, просто минавам оттук на път за вкъщи — отвърна нетърпеливо тя. — Не разбирам защо ми задавате всичките тези въпроси.
Ръгър отново не й обърна внимание.
— Беше ми докладвано, че сте простреляла някакъв мъж. Вярно ли е?
Саманта присви очи подозрително. Знаеше, че беше дошъл точно за това.
— Изобщо не смятам да ви отговарям.
Ръгър се взря невярващо в нея.
— Не смятате да ми отговаряте? Вижте какво, мис Кингсли…
— Не, вие вижте! — сряза го тя. — Не съм извършила никакво престъпление. Нямам настроение да отговарям на глупави въпроси. А сега, много ще съм ви благодарна, ако си тръгнете, мистър Ръгър.
В този момент в стаята влезе Жанет Олстън, следвана от Ейдриън. На лицето й бяха изписани загриженост и тревога, а Ейдриън бе направо шокиран. Саманта знаеше, че той ще реагира така. Това още повече я ядоса и тя впи обвиняващ поглед в него.
— Така! Значи най-накрая реши да се появиш!
— Долу се говори, че си простреляла някакъв мъж! — и тикна той невярващо. — Истина ли е?
Саманта усети напрегнатия поглед на Ръгър. Това й дойде твърде много.