— Тогава знаете къде е Саманта?
— Разбира се. Знам също, че сте неин съпруг, сеньор Шавез.
— Тогава кажи ми, Мануел, съгласен ли си, че един мъж има правото да види жена си?
— Разбира се — отвърна Мануел, но добави многозначително… — Ако тази жена се е омъжила доброволно за мъжа.
Ханк се намръщи.
— По дяволите, само исках да поговоря с нея!
— Защо, сеньор? Вие дори не сте искали да се ожените за нея. Казали сте й, че е свободна да се разведе с вас.
— По дяволите! — изруга Ханк. — Откъде знаете всичко това?
— Сам довери много неща на жена ми и дъщеря ми, докато беше тук, неща, които не е казала дори на самия господар…
Ханк хвърли замислен поглед към стария човек, след което попита тихо:
— Тогава вероятно ще можеш да ми кажеш защо ми е помогнала онази нощ?
Да, знам защо. Но не съм аз човекът, който трябва да ви каже това, сеньор. Не е нещо, което трябва да научите друг, освен от Сам.
— Господи! Но аз не мога да я видя…
Мануел сви рамене, без да каже нищо повече. Изпаднал в ярост, Ханк дръпна юздите и препусна. Но изведнъж си спомни нещо, което му бе казал Рамирез. Ханк спря внезапно коня и се върна в конюшнята. „Докато тя беше тук“, беше казал Рамирез.
— Рамирез! Сам не е тук, нали?
Мануел се усмихна.
— А, значи сте обърнали внимание на това, което ви казах. Помислих си, че не сте ме разбрали.
— Тук ли е?
— Не. Тя не беше щастлива тук. Замина преди няколко месеца. Ако искате да я видите, ще трябва да пътувате доста дълго и доста далеч оттук.
— Къде? — попита нетърпеливо Ханк.
— Там, където е родена.
— Саманта е в Англия? — Ханк бе поразен.
— Да, в Англия, където живее нейният брат.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
— Сам, трябва да побързаш, в противен случай няма успееш да се приготвиш навреме.
— О, остави ме на мира, Лана — измърмори измъчено Саманта, като притисна топлата мокра кърпа към челото си. — Имам ужасно главоболие, освен това мисля, че съм хванала настинка.
— Аз пък си мисля, че просто си намираш извинения защото не искаш да станеш от топлото легло.
— Глупости. Тук е малко студено, не мислиш ли? Но все пак, средата на зимата е. Мисля, че започвам да свиквам със студа.
— Свикнали сте със студа не повече, отколкото аз — отвърна укорително Фройлана. — И ако действително сте настинали, то е, защото настоявате да се разхождате всяка сутрин в парка.
— Имам нужда понякога да излиза от тази къща.
— Когато времето е хубаво, да. Но вече цял месец времето продължава да е ужасно. А колкото до главоболието, нали лежите цял следобед! Невъзможно е да имате главоболие.
— Е, ако допреди малко не ме болеше глава, сега със сигурност ще ме заболи. Честно казано, ти си по-лоша и от майка си. Направи това, направи онова. Ако бях знаела, че ще си толкова нетърпима, щях да те оставя вкъщи.
— И тогава кой щеше да се грижи за вас?
— По дяволите, Лана. Не съм дете! — сряза я Саманта.
— Тогава не се дръжте като дете. И ставайте вече от това легло.
— Не! И не спори повече с мен. Просто измисли някаква причина пред брат ми защо не мога да вечерям с него. — Саманта въздъхна и се отпусна на меката възглавница. — Наистина, Лана, не мога да понеса още веднъж цялото това преобличане само заради една вечеря. Направо ще полудея от цялата тази официалност на Шели. Той би ме накарал да облека и бална рокля за закуска, стига само да си науми, че трябва.
— Забравяш, че това не е проста вечеря, Сам. Тази вечер идва неговата годеница, за да се запознае е теб.
— О, господи! — изстена Саманта. Отхвърли топлите завивки и стана от леглото. — Наистина забравих. Защо не ми каза веднага? Донеси ми роклята, онази от светложълто кадифе и жълтите пантофки. И шал — не забравяй дебел шал! Нямам намерение да седя в онази огромна студена зала и да треперя от студ само за да доставя удоволствие на брат си. О, по дяволите, как можах да забравя?
— Може би си мислила за нещо друго?
Саманта се намръщи, а Фройлана се отправи към гардероба да донесе исканите дрехи.
— Не бях потънала в мечти, Лана, и бих искала най-после ла престанеш да ми натякваш това. Вече почти не си мисля за него.
Мълчанието на Фройлана бе красноречиво доказателство за несъгласието й, но Саманта реши да не спори повече. Беше й омръзнало. Така или иначе всичките й доводи бяха чисто и просто лъжи, а Фройлана не можеше да бъде излъгана толкова лесно. Саманта наистина си мислеше за Ханк, мислеше си през цялото време.
— Тя, изглежда, закъснява? — отбеляза Саманта, когато влезе във всекидневната и намери Шелдън там съвсем сам.
— Така е. Както всички жени, скъпа.