Саманта пропусна забележката покрай ушите си, въпреки че през последния половин час трескаво приготвяше тоалета си, тъй като не искаше да закъснее. Такива забележки биха съвсем в стила на Шелдън. Понякога ставане направо непоносим, беше станал такъв сноб, че Саманта изобщо не бе сигурна дали вече харесва брат си.
Шелдън със сигурност не бе това, което бе очаквала. Тяхната повторна среща бе изненада и за двамата. Шелдън смиташе, че тя е твърде невъздържана, говореше твърде смело, беше твърде много американка за неговия вкус. Тя пък го мислеше за изключително тъп. Шелдън бе станал точно такъв, какъвто бе искала баба им — абсолютен аристократичен сноб. Но той все пак бе неин брат, единственият роднина, който имаше, освен баща си. Сам трябваше да прояви разбиране, знаейки, че такъв го направила баба им. Животът на двамата бе протекъл съвсем различно. Те говореха по различен начин, мислеха различен начин, нямаха абсолютно нищо общо. Изглежда нищо не ги свързваше, освен физическата прилика.
Всъщност Саманта постоянно трябваше да си напомня, че Шелдън е неин брат, защото въпреки седмиците прекарани заедно, за нея той си оставаше един непознат. Той не й зададе никакви въпроси. Всичко, което Шелдън знаеше, бе, че тя бе пожелала да го посети. Саманта бе искала да облекчи душата си, но бързо промени решението си, след като видя пълната му липса на интерес към нея. Той не попита защо бе дошла в Англия, колко време възнамерява да остане, дори защо съпругът й не беше с нея. Саманта изпита облекчение от това, че не се налагаше да говори за Ханк, но бе истински изненадана, че брат й не попита дори един-единствен път как е баща им — не се поинтересува дали е здрав или не!
Саманта предполагаше, че всичко се дължеше на възпитанието му. Беше достатъчно великодушна да придаде на липсата му на интерес друго значение — например благоразумие. Шелдън мислеше, че животът на човека си е негова лична работа — от своя страна той никога не спомена нищо за миналото си. Това, което бе научила за него, бе резултат от собствените й наблюдения.
По този начин Саманта узна за Тереза Паласио, бъдещата съпруга на Шелдън. Той съобщи една сутрин на закуска, че през пролетта ще се жени. До този момент не бе споменал и дума за младото испанско момиче, не и през целия месец откакто Саманта бе пристигнала. Тя се притесняваше как щеше да премине представянето. Искаше да направи добро впечатление, заради брат си.
— Би ли искала малко вино преди вечеря? — попита Шелдън с безизразен глас.
Саманта поклати отрицателно глава, като не спираше се учудва как някоя жена можеше да се влюби в такъв студен и безчувствен човек. Шелдън бе красив. Дори много красив и богат, баба им и дядо им бяха оставили цялото си състояние на него. Но той беше толкова… дяволски скучен. В него нямаше живот, нямаше енергия. Но пък Тереза можеше да е същата като Шелдън.
— Тогава малко чай?
— Ще почакам, докато дойде твоята годеница.
Саманта започна неспокойно ла се движи из стаята. Истината бе, че се чувстваше неудобно, когато бе сама с Шелдън. Не би искала да бъде така. Не трябваше нещата да стоят така между брат и сестра, но за съжаление така беше.
Саманта се опита да си спомни детството им, което бяха прекарали заедно в Блекстоун, но колкото повече си мислеше за това, толкова по-ясно осъзнаваше, че те едва ли някога са били истински заедно, тя, под твърдата ръка на баба си, а Шелдън — възпитаван от цяла дузина учители. Двамата не бяха имали истинско детство и отношенията между тях, вече като възрастни, не можеха да бъдат нормални.
— Novia — каква странна дума — отбеляза Шелдън, като изненада Саманта. — Тереза ме нарича novia. Би искала да науча испански, но не виждам смисъл и двамата ла учим нов език.
— Тя не говори ли добре английски?
— Все още не много добре. — Саманта се усмихна.
— Как тогава стигнахте дотам, че да говорите за женитба? — В момента, в който Саманта зададе въпроса, разбра, че не трябваше да го прави. Шелдън я погледна неодобрително, въпреки че който не го познаваше, нямаше да разбере това. Промяната в израза на лицето му бе съвсем незабележима, но Саманта бе виждала този израз много пъти. Това я караше почти веднага да кипва от гняв. Не можеше да зададе дори един прост, съвсем спонтанен въпрос, без Шелдън да реагира но този начин.
— Няма нужда да ми отговаряш, братко — заяви сковано тя. Предполагам, че и това, както и всичко друго, не е моя работа.
Бледото му лице изведнъж се покри с червенина, от която Саманта остана много доволна. Много искаше да види своя резервиран, безчувствен брат поне веднъж да загуби самообладание просто за да покаже, че и той е човешко същество. Саманта въздъхна. Може би наистина задаваше твърде много въпроси.