— Всъщност, скъпа, наистина имахме нужда от преводач, когато се срещнахме. Жан Мериме се оказа подходящ. Спомняш ли си Жан? Срещна го на състезанията, когато току-що пристигнала, преди…
Саманта избухна в смях, а лицето на Шелдън почервеня още повече. Той не можа да довърши.
— Когато предпочетох да не те придружавам повече в обиколките ти? Това все още те притеснява, нали?
— Саманта, ти сама предпочете да постъпиш така.
— Сама съм предпочела! О, това не ме притеснява, знам колко неудобно те карам да се чувстваш, така че отклонявах поканите ти. Погледни се! Дори не можеш говориш за това. Съжалявам жена ти, Шелдън, наистина. Сигурно ще я заключиш в стаята, когато…
— Саманта! Наистина прекаляваш!
Тя му се усмихна невинно.
— Не искаш ли да имаш деца?
— Да, разбира се — отвърна той смутено.
— Тогава трябва да предупредя Тереза за твоето отношение. Ще направи добре да запази такава новина за себе си, докато е възможно.
— Боже господи, няма да казваш нищо на Тереза!
В очите й блестяха дяволити пламъчета.
— Тереза ще ми е благодарна за това, не мислиш ли?
— Но не и аз.
— Защо аз те разстройвам толкова, Шелдън? — Саманта стана сериозна. — Изглеждаш много ядосал.
— Не съм ядосан — въздъхна той, като поклати глава. Просто не те разбирам, Саманта.
— И никога не си се опитвал — отвърна тя. — Ако беше направил, ако знаеше поне нещо за мен, щеше да разбере защо се шегувам с теб.
— Но твоята прямота…
— Е част от самата мен. Откакто напуснах Англия, получих свободата да говоря това, което мисля. Нямаш представа каква благословена свобода е това, Шелдън, Но няма да притеснявам твоята novia с това, не се безпокой. Знам как да бъда тактична. Но и не очаквай да възприема твоя мания. Ти си ми брат и ако не мога да бъда откровена с теб… — Саманта млъкна и се усмихна, когато прозвучаха ударите на чукчето на предната врата. — Виждаш ли, твоята novia те спаси от нахалната ти сестра. Ще отида да я доведа.
— Саманта, не…
Но тя излезе от всекидневната в коридора, където срещна иконома на път да отвори.
— Уилкис, аз ще отворя.
— Саманта! — Шелдън я бе последвал. — За бога, Саманта, не е подходящо ти да…
— Глупости! — сряза го тя. — Много по-добре е по този повод да не бъдем толкова официални.
Шелдън не можеше да продължи, без да повиши глас, а той никога не би направил това. Саманта хвърли поглед назад и го видя, застанал на вратата на всекидневната, вдигнал очи към тавана, като че ли казваше: „Какво ще последва след това, господи?“ Саманта се усмихна, напълно доволна от себе си. Не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствала в толкова добро настроение. Шелдън почти бе изгубил самообладание — почти. Само трябваше да бъде малко по-настоятелна, за да го види поне веднъж истински ядосан, преди да си тръгне. Щеше да докаже и на себе си, и на него, че Шелдън с мъж като всички останали.
Почукването прозвуча още веднъж, точно когато тя достигна вратата. Трябваше да покаже на гостенката си колко възпитана и учтива може да бъде.
— Заповядайте… — Поздравът замря на устните й, когато светлината на лампата падна върху мъжа, стоящ на прага. — Лоренцо? — ахна Саманта.
— Сам — промълви просто той.
— О, господи! — засмя се тя. — Какво, за бога, правиш тук?
— Когато ми се предостави възможност да посетя Европа, не можах да откажа — отвърна спокойно той, като свали шапка. Цилиндърът му стоеше твърде странно. Той се усмихна и я огледа от глава до пети. — Както виждам, напълняла си малко. Но ти отива.
Но Саманта не го чу. Накрая бе забелязала каретата и човека, който плащаше на кочияша. Обхваната от паника, тя затръшна вратата, което накара Уилкис и Шелдън да изтичат обезпокоени в коридора.
— Саманта, да не си се побъркала? — изкрещя Шелдън, като се приближи до вратата.
— Това е… не е Тереза.
Преди да успее да каже нещо, на вратата настойчиво се почука.
— Саманта…
— Не! Не отваряй, Шелдън! Ще си тръгнат!
— Но това е абсурдно! Уилкис, виж, моля те, кой е.
— Върви по дяволите, Шелдън! — извика Саманта и се затича бързо към стълбите. — Поне ми дай възможност да напусна първо стаята — извика през рамо. — Не искам да го виждам.
— Кого?
— Съпруга ми!
— Велики боже! — възкликна смаян Шелдън. — Тя затръшна вратата, Уилкис! Можеш ли да си представиш какво ще си помисли бедният човек за нас?
— Не, сър — отвърна сухо Уилкис.
— Пусни го да влезе. Държим го навън на студа.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
— Не можеш вечно да се криеш тук. Сам.