— Ще ти обясня по-късно — отвърна хладно. — А колкото до вас, мистър Ръгър, нямам повече какво да ви кажа. Ако човекът, когото се предполага, че съм застреляла, умре, тогава с удоволствие ще отговоря на въпросите ви.
— Настоявам да ми кажете поне името му, мис Кингсли — отвърна Ръгър.
— И кой казва, че познавам този човек? Може би е някой непознат.
— Или близък приятел — предположи Ръгър.
Очите й заискриха гневно, изпускайки изумрудени пламъци.
— Аз не стрелям по приятелите си, мистър Ръгър. Ако това ще сложи точка на въпроса, ще ви кажа, че мъжът влезе насила тук и не искаше да си тръгне по никакъв начин. Трябваше да се защитавам, тъй като бях съвсем сама.
— Да се защитавате, прострелвайки го пет пъти?
— Пет! — Ейдриън остана с широко отворена от изумление уста и се стовари тежко на един стол.
— Достатъчно! — кресна Саманта. — Нямате повече работа тук, Ръгър. Приятен ден!
След като Флойд Ръгър си отиде, настъпи напрегната тишина. Саманта впи поглед в Ейдриън. Той изглежда, бе изпаднал в шок. Що за мъж беше той, да се държи по този начин? Беше направо смешен. Сега трябваше да я утешава, а не да стои така, като че самият той има нужда от утешаване.
— О, скъпа, толкова ужасни неща ся преживяла! — Жанет нежно я прегърна през раменете и я поведе към дивана.
Саманта благодари на бога, че Жанет бе до нея. Двамата с брат й бяха без съмнение французи, въпреки че бяха родени в Америка. Майка им бе французойка, а баща им, американец, бе починал още когато бяха малки, но ги бе осигурил прилично. Майка им не се беше омъжила повторно, така че двамата не бяха попадали под ничие друго влияние. Със сигурност Ейдриън бе имал нужда от по-твърда мъжка ръка. По дяволите, той се държеше като жена, готова да припадне всеки момент.
— Наистина ли си простреляла някого пет пъти? — попита Жанет.
— Да — отвърна Саманта, като въздъхна тихо.
— Какъв ужас!
— За него — добави горчиво Саманта.
— Не изглеждаш никак разстроена.
— О, не знам. Бях извън себе си от гняв. И още съм. Той просто не искаше да си тръгне, дори след като насочих срещу него револвера си. Предполагам, мислил си е, че няма да посмея да го използвам.
— Но след като си стреляла в него веднъж, той със сигурност…
Саманта я прекъсна с кратък, дрезгав смях.
— Мислиш си, че той си с тръгнал, нали? Но не стана така. След първия изстрел той направо побесня, искаше да ме хване и без съмнение би ме убил, ако имаше такава възможност.
— Господи! Значи, както казаха, наистина си действала при самозащита.
— Да. Накрая успях да го изкарам оттук, но исках да се уверя, че ще излезе от хотела през задното стълбище. Но дори тогава той не искаше да се откаже. Опита се да ме повали с юмрук, затова стрелях отново.
— Как е могъл изобщо да оживее? — намеси се неочаквано Ейдриън.
— Не исках да го убивам, Ейдриън. Знаех какво правя. Той просто получи пет безобидни рани.
— Безобидни? Безобидни!!! — извика смаян Ейдриън. — И можеш да говориш толкова спокойно за това, че си простреляла един мъж! Мислех, че те познавам. Пропътувах цялата страна с теб, но се оказа, че изобщо не съм видял истинското ти лице.
Гневът на Саманта избухна с нова сила.
— И какво трябваше да направя? Да му позволя да ме нарани ли? Та той ме нападна, преди да взема револвера си. Освен това той бе напълно в състояние да си тръгне. Ще живее, сигурна съм в това. Още повече, бих искала да ти посоча, че нищо подобно не би се случило, ако ти бе дошъл, както се предполагаше, че ще направиш. Къде беше, Ейдриън? Забрави ли, че имахме уговорка да ме вземеш оттук на обяд?
Ейдриън кимна. Тя умело бе взела превъзходство над него и сега си го връщаше.
— Наистина забравих.
Но на Саманта не й бе достатъчен краткият му отговор.
— О, Ейдриън, как можа? — Жанет изрече думите, които Саманта се готвеше да каже, само че със съвсем различен тон.
— Не ме гледай по този начин, Жан — отвърна малко по-уверено Ейдриън, съвземайки се постепенно от шока. — Просто забравих. Тази сутрин взех важно решение и започнах да действам незабавно. Приключих точно преди да дойда тук.
— Какво си приключил? — попита изненадана Жанет.
— С покупките на продукти и екипировка — отвърна той. — Заминавам за Елизабеттаун.
Саманта се намръщи. Не бе очаквала, че Ейдриън ще напусне Денвър. Мислеше си, че разполага поне с месец, за да се опита да го накара да се влюби в нея. След месец трябваше да потегли за Санта Фе, за да се срещне с хората, които трябваше да я придружат до хасиендата.
— Елизабеттаун? Но защо? — недоумяваше Жанет.
— За да търся злато, разбира се.