Шелдън смутено се изкашля.
— Всъщност, скъпа, тя не омекна, поне аз не забелязах такова нещо. Нито пък тя… разбираш ли…
— Никога не ми прости, че заминах за Америка — добави Саманта, като се усмихна.
— Аз нямаше да го кажа толкова открито — отвърна Шелдън, като й хвърли предупредителен поглед.
— Ти никога не казваш нищо открито.
— Затова ли те лишиха от наследство? — попит многозначително Тереза.
Саманта изпита желание да се изсмее, когато намръщеното лице на брат й се обърна към бъдещата му жена.
— Откъде разбра? — попита Саманта. — Трудно ми е да повярвам, че брат ми е говорил по този въпрос.
— Вашата баба ми говори за вас — обясни Тереза. Не Шелдън.
Саманта се облегна назад, като се вгледа внимателно в малко по-възрастната от нея жена. Трудно можеше да повярва на думите й. Хенриета Блекстоун, мила и чудесна жена? Това описание беше толкова абсурдно, че чак бе смешно. А и баба й да говори за нея с една непозната, когато се бе заклела никога повече да не споменава името й? Но защо би излъгала Тереза?
— Истина е, разбира се, че бях лишена от наследство — призна Саманта, без да променя тон. — Баба ми и аз не се разбирахме. Тя ме лиши от наследство, когато избрах да живея с баща си, а не да остана при нея. Това е нещо, за което никога не съм съжалявала.
— Тогава не съжаляваш и за загубата си?
— Това за мен няма значение Баща ми не е беден, Тереза. Имам всичко, което пожелая.
— Освен това Саманта си има и богат съпруг — добави неочаквано Жан.
Саманта се обърна към Ханк и видя как той сви рамене.
— Богатството на съпруги ми няма нищо общо, монсеньор Мериме. — Погледът на Саманта изразяваше студено презрение. — Искрено вярвам, че повдигането на този въпрос е проява на лош вкус.
— Извинявай, Саманта — обади се Тереза, но наглата й усмивка не говореше за разкаяние. — Безпокоях се, че завиждаш на твоя брат за наследството му. Не е хубаво да има завист в едно семейство.
Саманта бе толкова смаяна, че просто не намери думи ла отговори. А бе очаквала самата тя да посрами брат си с прекалената си откровеност и откритост! Шелдън само гледаше втрещен Тереза, устните му бяха плътно стиснати, а в очите му се четеше ярост. Саманта си помисли, че брат й сигурно полага неимоверни усилия да не избухне.
— Загрижеността ти за чувствата на сестра ми е… трогателна, Тереза — обади се Шелдън, след като за няколко секунди настъпи неловка тишина. — Но нямаше нужда да се притесняваш. Първото й дете получава половината от имението Блекстоун.
— Какво? — В гласа на Тереза явно се долавяше безпокойство.
Саманта я погледна остро. Жан Мариме също изглеждаше разтревожен.
— Не разбирам, Шелдън — обади се Жан. — Завещанието на баба ти, нали аз го подписах. Там не се споменаваше…
— Не, не се споменаваше — сряза го сухо Шелдън. — Но нямаше никаква причина да знаеш за завещанието на дядо, което не си подписал. А той не беше толкова упорит като жена си. Не можеше да понесе факта, че внучката му е напълно обезнаследена, така че в своето завещание е помислил за нейните деца. Баба ми никога не узна за това.
Саманта едва потисна усмивката си, като изпита желание да изръкопляска на брат си. Съвсем спокойно бе съобщил тези факти и по този начин бе дал воля на гнева си. Сега спокоен и въздържан както винаги. Как го правеше? Може би трябваше да се научи на хладнокръвие от брат си.
Трябваше да е много ядосана, че не знаеше от по-рано това, но не беше. Но все пак не можеше да устои на желанието да подразни малко Шеллън.
— Това да не е някоя от твоите малки шегички, които обичаш да разкриваш в последния момент, Шелдън? — попит тя с невинен тон. — Изненадана съм, че съобщи тези факт преди да се роди първото ми дете, до раждането има още много време.
Закачката й успя. Саманта получи недоволен поглед от брат си, но не му обърна внимание. Насочи цялото си внимание към храната пред себе си.
— Защо ядоса брат си?
Толкова пъти в мечтите си бе чувала този дълбок глас. Но Саманта дори не го погледна. Вътрешно обаче застана нащрек.
— Това не е твоя работа.
— Погледни ме, малката — проговори на испански много тихо Ханк, толкова близо, че топлият му дъх погали ухото й.
Саманта не можеше да понесе това. Изправи се сковано, извини се по всички правила на етикета и напусна стаята. Поради състоянието си можеше да се оттегли рано, без да задават въпроси. Нямате да понесе още дори една думичка, произнесена от онзи дълбок, убедителен глас. Не можеш да говори е него, все още не. Искаше да го удари, да му разкрещи — да го целуне. Проклет да е!
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА