Очите му я гледаха нежно, все едно я милваха, след това погледът му се премести на корема й.
— Не. Ще остана известно време, поне докато се роди малкото.
Саманта придоби каменно изражение.
— Не си добре дошъл тук.
— Но брат ти вече ми каза обратното — усмихна се Ханк. — Той е по-щедър от теб.
— Само защото не знае нищо за истинските ни отношения — отвърна тя разгорещено. — Ти си ми съпруг само по име. Ако се опитваш да промениш това…
— Чакай, Сам. Сега защо ми се противиш? Каза, че си изморена да се бориш, а си готова да покажеш ноктите си в момента, в който ме видиш.
Не можеше да срещне настойчивия му поглед.
— Заради причината, поради която си тук.
— Но аз вече ти казах, че грешиш — напомни й той. — Исках да получа отговори. Обаче не съм съвсем сигурен, че съм получил всичките.
— Разбира се, че ги получи.
— Тогава защо, ако и двамата сме изстрадали достатъчно, правиш срещата ни толкова трудна?
Саманта бе готова да се разплаче, Той беше прав, разбира се. Тя се държеше неразумно и сама не знаеше защо. Бременността ли бе причината да се държи по този начин? О, не би искала той да я види така!
— Не трябваше да се срещаме отново, Ханк — каза тя, като се опитваше да звучи спокойно. — Никога не съм очаквала да те видя отново, Дойдох в Англия, за да не те видя пак.
Ханк извърна поглед настрани.
— Все още ли ме мразиш толкова?
Гласът му достигна до нея като тих шепот.
Саманта се сепна. Мразеше ли го? През последните месеци толкова много си бе мислила за него. Но, странно, никога не си бе мислила с омраза за него.
— Аз… не съм съвсем сигурна какво изпилим. Просто не мога да бъда с теб сега, когато съм… когато изглеждам… О, просто си върви. Ханк.
Саманта извърна поглед, но той я хвана за раменете и я принуди да го погледне.
— Какво има. Сам? — попита тихо той. — Притесняваш с от мен, че те виждам в това състояние ли?
— Съвсем не!
Ханк се усмихна.
— Лъжеш, скъпа. Притесняваш се. Но няма причина за това. Не осъзнаваш ли колко си красива?
Тялото й се напрегна.
— Ще си тръгнеш ли най-после?
— О, виждам, че си упорита както винаги — въздъхна той. — Ще си тръгна. Сам. Ще напусна тази къща, щом моето присъствие те разстройва толкова много. Ще оставя адреса си на брат ти, в случай че се нуждаеш от мен. Но преди да си тръгна, ще направя това, което желаех да направя още момента, в който те видях тази вечер.
Преди Саманта да осъзнае какво става, Ханк я прегърна нежно и я целуна. Устните му имаха вкуса на вино, удоволствие, което не бе изпитвала отдавна. Властта, която имаше над нея, когато бе в прегръдките му, не си бе отишла. Нищо не се бе променило. Саманта би забравила всичко друго, освен целувката му. Тя бе някакво чудо, магия.
Целувката продължи дълго, но накрая Ханк с въздишка се отдели от Саманта. Погледът, който я изпиваше, бе пълен с копнеж. Въпреки това, верен на думата си, той се обърна си тръгна.
Саманта се взираше с удивление в затворената врата. Въпреки че бе минало толкова време, той все още можеш да я накара да трепери, останала без дъх. Защо? Защо това се случваше само с него?
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Саманта цялата бе плувнала в пот.
— Докторът идва ли? — едва успя да попита тя, като опитваше напразно да потисне усилващата се болка.
— Да, да, тръгнал е насам — увери я Фройлана, като добави още дърва към буйния огън.
Родилните болки бяха започнали този следобед. Най-напред те не й направиха впечатление. През изминалия ден бе чувствала хиляди малки неудобства, така че тъпата болка не й се стори нещо важно. Но Фройлана бе забелязала как по лицето на Саманта от време на време преминава сянка. Без съмнение, от болка. И без всяко съмнение, времето беше дошло.
Легнала в леглото си, Саманта искаше да крещи или да ругае. Никога не си бе помисляла, че ще бъде толкова лошо. Бяха й казали, че е болезнено, но че си струва всяка минута от болката. Ха! Кой й бе разправял такива глупости? Лана? Какво знаеше Лана? Тя никога не бе изпитвала това.
— Да не би да се готвиш да ме опечеш на този огън? — изкрещя тя.
— Спокойно, Сам.
— Бих искала да те видя теб спокойна на мое място — отвърна Саманта.
— Искаш да те чуят на долния етаж ли?
— Кой?
— Твоят брат и…
Саманта започна да стене. След като болезненият пристъп отшумя, тя погледна изпитателно приятелката си.
— И?
— Казах ли „И“? Боже, къде ми е умът? — отвърна неопределено тя.
Саманта не настоя, беше твърде изтощена, за да се интересува кой друг бе на долния етаж. Може би Тереза. Тя често ги посещаваше. Всъщност от онази нощ, преди близо два месеца, когато Ханк толкова ненадейно се върна в живота й.