Момичетата го погледнаха изненадани. Първа проговори Жанет.
— Но защо, Ейдриън? Нали дойде тук, за да отвориш адвокатска кантора?
— Другите забогатяват тук, Жан. Някога не съм си мислил, че ще стане така. Ние също ще сме богати и ще притежаваме голяма красива къща, като тези, които строят богатите миньори.
Саманта внезапно се разсмя, като разбра какво се бе случило.
— Хванала го е златната треска!
Напълно смаяна, Жанет премести поглед от Саманта към брат си.
— Но защо трябва да ходиш чак в Елизабеттаун? Тук има сребро — тонове сребро, ако това, което се говори, е вярно.
— Съгласна съм с нея, Ейдриън — добави тъжно Саманта. — Можеш да си купиш участък тук. Няма нужда да ходиш чак в Ню Мексико. Не си ли чувал за проблемите с индианците в този район?
— О, това е без значение. — Ейдриън махна небрежно с ръка.
— Никога не си виждал апачи, Ейдриън. Изобщо не знаеш за какво става дума, след като можеш да говориш с пренебрежение за опасността от война с индианците.
— Сега не става въпрос за индианците. Ако можех да добивам сребро тук, щях да го направя. Но не мога, докато не си осигуря оборудването за извличане на среброто от рудата. Промиването на злато е много по-лесно.
— О, господи! — въздъхна Саманта с отвращение. — Смяташ да промиваш злато там, за да се върнеш тук и да добиваш сребро. Но това е смешно, Ейдриън.
— Вече съм взел решение — отвърна упорито той. — И изобщо не е смешно. Не съм единственият, който не може да си позволи топилня. Още много хора тръгват за Елизабеттаун. Златото само трябва да се изкопае. А среброто трябва и да се пречиства. Вече съм си купил много хубава мина. Имам нужда само от топилня.
— Купил си мина? — изписка Жанет, впила тревожен поглед в брат си. — И колко плати за нея?
Той сви рамене.
— Цената беше съвсем разумна, тъй като собственикът бе изправен пред същия проблем — няма топилня.
— Колко?
— Само няколкостотин долара.
— Ейдриън! — извика Жанет. — Не можем да си позволим да похарчим няколкостотин долара.
— Не можем да си позволим и да пропуснем такава възможност. Само след година ще можем да си позволим повечко.
Саманта се смути. Бе смятала, че Олстънови не се тревожат за пари, както тя самата нямаше нужда да го прави.
— Колко може да струва една топилня? — поинтересува се тя.
Ейдриън се обърна с надежда към нея, но Жанет бурно се възпротиви.
— Не сме стигнали дотам да взимаме назаем, Ейдриън. Ако трябва да се свърши тази работа, ще я свършиш сам.
— Нямах предвид това, само исках да участвам в сделката — отвърна смутено Саманта.
Ейдриън поклати глава в знак на отрицание.
— Благодаря ти, Саманта, но няма да приема предложението ти. Малката Жанет е нрава. Трябва да се справим сами.
— Много добре. Кога възнамерявате да тръгнете? Можем да пътуваме заедно, тъй като така или иначе и аз трябва да отида на юг.
— Тръгваме вдругиден — отвърна с готовност Ейдриън, доволен, че Жанет повече не повдигна въпроса. — Чакаме само дилижанса.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Цели четири часа бърза езда бяха нужни на Ханк, за да стигне до мината на Пат. Когато приближи мястото, забеляза шестима мъже, които работеха в непоносимата жега, копаейки каменистата земя, и които, плувнали в пот, ругаеха и мърмореха под нос. Забеляза голяма палатка, издигната край потока, и насочи коня си към нея. След като приближи, Ханк слезе от коня, без да изпуска палатката от поглед.
Влезе безшумно и се огледа. Вътре имаше две дълги дървени маси, завивки, увити на руло, поставени в единия край на палатката, и стара тумбеста печка. Всичко това, заедно с кухненските съдове, пръснати около печката, определено говореше, че собственикът възнамерява да остане по-дълго на това място. В палатката имаше само един човек, седнал до дългата маса отдясно на Ханк, който задълбочено пресмяташе дълга колона от цифри, а до него димеше пълна чаша горещо кафе.
— Пат.
Патрик Маклуър стреснато вдигна поглед към неочаквания си посетител, понечи да се изправи, но после се отказа и седна обратно на мястото си. Гласът без съмнение бе на стария му приятел, но лицето принадлежеше сякаш на някакъв непознат. Сивите очи вече не се усмихваха, в тях се четеше стоманена студенина. Пат се страхуваше точно от това, че приятелят му няма да разбере защо бе постъпил по този начин.
— Хайде, момче, нямаш причина да гледаш толкова заплашително стария си приятел — започна смутено Пат, а гласът му едва доловимо потрепери.
Ханк направи крачка напред.
— Как смееш все още да се наричаш мой приятел?
Ханк не изчака другият да му отговори. Светкавично заби юмрука си в челюстта на Патрик, който, заедно със стола, се прекатури назад. Пат бе по-възрастен и тялото му не бе толкова силно и мускулесто, но въпреки това само след миг бе вече на крака. Бавно напрани няколко крачки назад, увеличавайки разстоянието между себе си и Ханк.