Но Шелдън поклати отрицателно глава.
— Тя мрази това имение. Винаги го е ненавиждала.
Ханк прокара пръсти през косата си, смущението и тревогата му растяха. От колко време Саманта бе планирала бягството си? Дали наистина го бе планирала? Отворените врати на гардероба привлякоха погледа му. Вътре бе пълно с рокли. Но, разбира се, тя не би искала да пътува с много багаж. Вероятно бе взела само няколко неща. Тоалетната й масичка бе отрупана с пудри, гребени, фиби и шишенца с парфюм. Там се намираше и малка кутийка и Ханк се пресегна и я взе.
— Какво правиш?
Ханк отвори кутийката и се намръщи.
— Оставила е бижутата си.
— Всичките ли?
— Тази кутия е пълна.
Ханк се приближи до скрина и започна трескаво да отваря чекмеджетата. Спря, когато в едно от тях намери револвера на Саманта, и в ушите му прозвучаха думите й: „Револверът е винаги е мен.“
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА
В каретата беше тъмно като в гробница. Слабата лунна светлина не се виждаше поради надвисналите клони на дърветата. Саманта дори не можеше ла предположи в каква посока бяха поели.
Фройлана се бе свила на седалката до нея и притискаше Джейми до гърдите си. Жан Мериме седеше срещу двете жени. Нямаха представа кой кара каретата.
Саманта не можеше да направи нищо, когато Фройлана я събуди и тя видя Жан, който бе насочил револвер към слепоочието на Джейми, а бебето бе сгушено в лявата му ръка. Жан нареди на Саманта да вземе малко дрехи. Саманта искаше първо да отиде до скрина, където бе револверът й.
Но след като взе напосоки няколко рокли, Жан нареди двете с Фройлана веднага да излязат от стаята Саманта не можеше да се противопостави. Жан бе изключително нервен и ядосан, тъй като не бе очаквал да намери Фройлана да спи в стаята на Джейми. Принуден бе да вземе и Фройлана, а това не влизаше в сметките му.
Преминаха през потъналата в тишина къща, а Саманта отчаяно се молеше в този момент някой да се събуди. Но никой не ги чу и те скоро достигнаха каретата, където ги чакаше висок, слаб мъж.
Жан нямаше намерение да отговаря на никакви въпроси. Държеше се рязко, вероятно беше изплашен. Продължи да наблюдава пътя зад тях, докато оставиха Лондон зад гърба си, Конете забавиха ход поради тъмнината. Как изобщо кочияшът можеше да вижда накъде да насочва конете, бе пълна загадка за Саманта.
Загърна се по-плътно в робата, която бе облякла над нощницата си. Жан не й бе позволил да се облече. Колко неудобно щеше да бъде, когато сутринта пристигнеха някъде, а двете с Фройлана бяха само по роби и нощници! И защо, за бога, се притесняваше за това, когато дори не знаеше защо Жан я беше отвлякъл?
Отвличане — отново. Но този път тя не се притесняваше само за себе си. Опита се да види лицето на Фройлана, но не успя. Странно, Джейми бе спал през цялото това време.
Нейният малък ангел, Джейми изцяло приличаше на Ханк, с изключение на живите изумруденозелени очи. Тяхното бебе.
Отчаяно й се искаше Жан да не бе вземал Джейми. Би могъл да поиска откуп за нея от Шелдън или от баща й. А може би Жан щеше да се обърне за пари към Ханк. Той можеше да не даде и цент за нея, но за Джейми би направил всичко. Жан! Как бе могъл да бъде толкова двуличен! И кога ще може да се върне вкъщи?
Като че в отговор на въпроса й Жан почука е бастуна си по вътрешната страна на каретата, която бавно спря.
— Излизайте! — заповяда той с дрезгав глас.
— Къде сме?
— Просто прави каквото ти се казва, Саманта.
Тонът му не търпеше възражение и тя не можеше да спори. Извън каретата бе малко по-светло, но не много. Намираха се в някаква гора, Самата хвърли бърз поглед във всички посоки, но навсякъде се виждаше само гора и нищо друго. Никакви къщи, само дървета. Къде бяха всъщност?
— Сам, но тук няма нищо — прошепна Фройлана, застанала до едната й страна.
Гласът й трепереше от ужас, Саманта обаче не изгуби присъствие на духа.
— Знам, Лана. Не се безпокой.
Опита се да успокои Фройлана, но сърцето й започна силно да бие. Внезапно Жан им хвърли дрехите.
— Облечете се — нареди той. — Не можете да бъдете намерени в този вид.
„Намерени!?“
— Защо спряхме тук, Жан?
— Няма нужда да продължаваме по-нататък.
— Не разбирам.
— Естествено, че не разбираш. Но скоро и това ще стане. — След това Жан извика на кочияша: — Питърс! Побързай, преди някой да е минал оттук!
Питърс слезе от каретата, а Саманта бе обзета от неясен страх.
— Жан, за бога! За какво е всичко това? — извика тя, като се приближи до Фройлана и Джейми.
— Наистина, това съвсем не е редно и можеш да бъдеш сигурна, че не ми доставя никакво удоволствие — въздъхна Жан. — Не бих искал да правя това, но се налага.