— Налага се какво? — извика Саманта.
— Няма нужда да изпадаш в истерия, Питър обеща да го направи бързо и безболезнено.
— Какво?
— Да ви убие, разбира се.
— Боже мой! — изпищя Фройлана.
— Сигурно не говориш сериозно, Жан — заяви Саманта неочаквано спокойно. Бе преминала етапа на вцепеняващия страх. — И поради каква причина искаш да ни убиеш?
— Пари — отвърна безстрастно Жан.
— Но аз не… — Саманта внезапно разбра. — Имаш предвид парите, които трябва да наследи Джейми? Ще ни убиеш само за да можете двамата с Тереза да вземете половината от парите от имението Блекстоун?
— Не половината, скъпа, макар че предполагам, можехме спокойно да живеем и с тази половина.
— Ние?
— Не се преструвай, че не си се досетила, Саманта — каза нетърпеливо той. — Шелдън е твърде наивен, за да подозира нещо, но ти не си.
— Ти и Тереза?
— Точно така.
— Но къде тогава с твоето място, Жан? — попита Саманта. — Тя ще се омъжи за брат ми. Ще се задоволиш ли положението на платен любовник?
— Тереза беше права. Ти си мръсна кучка Обаче не, на скъпия ти брат по-късно ще му се случи някакво нещастие. Такъв беше и първоначално планът ни. Жалко, че ти и момчето ти се изпречихте на пътя. Нямаше да се налага сега да ви убивам, ако не беше завещанието на дядо ти. Ако бяхме разбрали по-рано за него, никога нямаше да изберем Шелдън за съпруг на Тереза Питърс…
— Не почакай! — прекъсна го Саманта с трескав глас. — Жан, има и друг начин. Съпругът ми е богат, баща ми също. Няма нужда да убиваш никого.
— Хайде, хайде, скъпа, вече е твърде късно Сега знаеш за плановете ни. Още повече че имението Блекстоун си струва усилията, а Тереза е доста алчна жена. Свикнала е да живее нашироко. Когато семейството й изгуби богатството си, тя бе съвсем отчаяна.
Саманта много добре разбираше какво значи отчаяние. Беше на ръба на истерията, защото Питърс бе застанал до тях, като просто чакаше Жан да даде нареждане, за да започне да действа.
— Жан, моля те. Джейми е само едно бебе Дай го на друго семейство. Никой няма да узнае. Няма нужда да убиваш и него!
— Няма да стане! Парите така или иначе остават негови освен ако официално не е обявен за мъртъв.
— Не можеш да убиеш моето бебе!
— Мислиш ли, че на мен ми харесва това положение? — изкрещя й той. — Сега вече нямам никакъв избор. Всичко стигна твърде далеч. Така че повече…
Жан млъкна внезапно, тъй като ясно се чу тропот на конски копита. Жан изруга.
— Загубихме ценно време, а ето че сега някой се приближава. Питърс, отиди при конете, бързо. Ако някой започне да задава въпроси, кажи, че единият си е навехнал крака. Аз ще отведа жените в гората, докато конникът си отиде.
Но Питърс не се помръдна.
— Какво пречи да ги убия сега? Има време.
— Не, глупако! — сопна се Жан. — Не можем да поемем риска някой да ни види. Всичко трябва да изглежда като убийство с цел обир.
— Но аз наистина действам бързо — възпротиви се Питърс, като хвърли бърз поглед към пътя. — Не искам да говоря с някой тип, който наистина може да се окаже крадец. Можем за изчезнем, преди той да се приближи.
Саманта отстъпи назад, като направи знак на Фройлана да тръгне с нея.
— Тичай, Лана! — изкрещя тя в следния миг.
Саманта хвърли към мъжете дрехите, които държеше, и двете с Фройлана хукнаха към гората. Тичаха, колкото сили имаха, а Жан започна да ругае след тях. Питърс глупаво им крещеше да спрат.
— Тичай след тях, Питърс! — нареди Жан, обхванат от паника. — Аз оставам в каретата. Намери ги, дявол да го вземе, или няма да получиш и пени.
Саманта спря, когато достигнаха едно открито място между дърветата, но там беше твърде светло, затова тя дръпна Фройлана обратно в сянката на дърветата. Известно време продължиха да тичат, след което Саманта направи знак на Лана да залегнат зад едни гъсти храсти. Сърцето й болезнено биеше в гърлите, въздухът излизаше на пресекулки от дробовете й.
— Не го чувам ла идва след нас! — прошепна Саманта.
— Аз… страхувам се, Сам.
— Знам. Мълчи сега. Моля те. Лана, не позволявай на Джейми да заплаче. Ако го чуят… — В този миг се разнесе изстрел и двете жени замръзнаха на местата си. — Господи! Жан е застрелял непознатия!
— Сега и двамата ще тръгнат да ни търсят! — обади се Фройлана, в гласа й имаше страх.
— Не изпадай в паника, Лана — прошепна Саманта — Стой спокойно. Няма да ни намерят, твърде тъмно е.
— Но не трябва ли да бягаме? Да излезем от тази гора?
— Не, ще ни чуят, без значение колко тихо се опитваме да бягаме Точно сега са ни изгубили дирите. Сега спри да говориш и стой мирно.