— Разбира се, че не. Тя очакваше от мен да кажа, че си мъртва, а не че любовникът й е зад решетките. Шокът й беше повече от очевиден. Страхувам се, че изгубих самообладание. Ти си права, след това наистина се почувствах по-добре.
Саманта се усмихна дяволито.
— Трябва да се върнеш вкъщи с мен, Шелдън. Татко може наистина да те научи как да изгубваш самообладание. И да избухваш гневно.
— Може би ще направя точно това.
— Наистина ли? — Саманта остана с отворена от изумление уста.
— Да. Защо не?
— О, Шели…
— За бога, Саманта, не ме наричай така!
— О, я млъквай! — засмя се тя. — Това е чудесно. Татко ще бъде толкова щастлив! Ще бъде толкова изненадан! О, Шелдън, искам да те целуна!
— Нека да не прекаляваме, скъпа. Все още не съм изгубил английския си маниер.
— Скоро и това ще стане, Шелдън. Да, така е. Сама ще се погрижа за това.
Шелдън вдигна поглед към небето, като че ли молеше бог за помощ.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА
Саманта никога нямаше да забрави израза върху лицето на баща си, когато застана очи в очи със своя вече пораснал син. Срещата беше изключително вълнуваща.
Само след месец Шелдън изглеждаше съвсем различно от мъжа, който бе пристигнал в ранчото. Облечен в каубойски дрехи, той яхваше коня си и обикаляше по цял ден ранчото, като постепенно се учеше как се ръководи такова имение. Удаваше му се твърде лесно. А и Хамилтън бе постоянно до него, наблюдаваше го и го учеше, горд, че синът му най-после се е завърнал при него.
Саманта чувстваше известна празнота, но бе толкова щастлива заради баща си, че не се оплакваше. Бяха се събрали цялото семейство. Но й липсваше нещо, липсваше й съпругът й. Малкият Джейми бе всичко за нея, но той не можеше да запълни празнотата и самотата в живота й. По време на пътуването към дома бе мислила много, но животът й и занапред не се очертаваше по-щастлив или по-различен. Ако само можеше да промени нещата, бъдещето нямаше да изглежда толкова безнадеждно и самотно.
Най-малкото, което можеше да стори, беше да се опита да промени нещо, казваше си тя. Ханк може и да не я обичаше, тя можеше накрая да го убие, ако погледнеше друга жена, особено Анджела, но щеше да бъде по-щастлива с него, отколкото далеч от него. Нуждаеше се от Ханк, имаше нужда да го вижда около себе си, липсваше й докосването му, целувките му. По дяволите, тя щеше да го накара да я обикне.
Нейната отпадналост и апатия изчезнаха, когато Саманта взе решение, но през целия път до Хасиенда де лас Флорес тя се страхуваше, че Ханк дори няма да поиска да я види. Може би го бе ядосала много при последната им среща. Но трябваше да опита.
Саманта нямаше намерение да използва Джейми да повлияе на Ханк. Бе оставила бебето при баща си. Ханк трябваше да я приеме заради нея самата. В края на краищата и тя си имаше гордост.
Когато накрая пристигна в хасиендата, в нейния стар дом, Саманта направо щеше да се пръсне от напрежение. Сега това бе домът на Ханк. Мануел и синът му я бяха придружили в продължилото цяла седмица пътуване. И двамата бяха потни и изморени, когато Лоренцо излезе, яхнал коня си, да ги посрещне. Топлият му поздрав не премахна страховете й. Той не я попита защо с дошла, но двата коня, натоварени е нейни дрехи, означаваха по-дълго посещение и когато видя това, Лоренцо се усмихна.
Ханк беше в своята стая и се занимаваше със сметките си, когато Лоренцо я въведе вътре. Саманта стоеше там, терзаейки се вътрешно, и чакаше той да вдигне поглед към нея. Чувстваше се ужасно неловко, тъй като знаеше, че не изглежда съвсем добре. Зелената й копринена риза бе изцапана и измачкана, а червата й пола и жилетка изглеждаха кафяви под слоя прах. Изпод широкополата й шапка се подаваха немирни кичури коса. Беше донесла със себе си бялата пола и блуза, с които се беше омъжила, и при мисълта за това се изчерви. Ханк трябваше само да я погледне, за да разбере защо е дошла. Думите на Лоренцо я накараха ла се почувства още по-зле.
— Приятелю, погледни кой се разхождаше в ранчото.
Ханк вдигна поглед и се изправи бавно. От изненада не можете да намери думи. Миговете отлитаха един след друг и напрежението в стаята растеше. Лоренцо се усмихна.
— Но мисля, че е по-добре да ви оставя сами. Само да не се избиете, чувате ли?
Тишината, която последва оттеглянето на Лоренцо, беше непоносима.
— Тази стая — започна Саманта с дрезгав глас, като гледаше навсякъде, само не и към Ханк. — Все едно не е същата.
— Мебелировката я прави по-различна.
От тона му Саманта не можа да разбере в какво настроение с Ханк.
— Предполагам — започна припряно тя. — Предполагам, че и останалата част от къщата е променена.