— Забравих си шапката — проговори накрая той.
— О! — Тя въздъхна облекчено. — Знаете ли как ме изплашихте, като се приближихте толкова тихо зад гърба ми.
За бога! Колко време щяха да стоят така, вперили погледи един в друг, без да проговорят?
— Нямах намерение да ви изплаша, сеньорита Блекстоун, но и вие не трябва да стоите тук сама.
— Глупости. — Саманта се засмя, смехът й постепенно намаля. — Достатъчно близо съм до къщата. При това, тук са само пътниците от дилижанса. Никой от тях не е способен да ми стори зло.
— Но не бива да се доверявате така, сеньорита. Вие дори не ме познавате.
Той изрече тези думи толкова сериозно, че Саманта отстъпи още една крачка назад, посягайки към чантичката си, която бе оставила на поставката, Можеше лесно да вземе новия си „Дъбъл Деринджър“, ако се наложеше. Бе си купила нов револвер веднага след като Том Пийзли я нападна в хотела. Револверът с два куршума определено бе по-надежден, отколкото стария модел с един куршум.
— Искате да ми кажете, че не трябва да ви имам доверие, така ли, сеньор? — попита тя с равен глас.
— Казвам само, че за вас съм непознат, и не би трябвало ла се доверявате на непознати. Но позволете ми да ви уверя, че лично на мен можете да се доверите, без да има от какво за се страхувате.
Саманта се усмихна.
— Имайки предвид съвета ви, уверение от един непознат не е никакво уверение, нали така?
Той се разсмя от сърце, с дълбок, гърлен смях.
— О, сеньорита не е само bella, но също и sabia.
Саманта, наклонила леко глава, реши да се преструва, че не знае какво означава това.
Той протегна ръка, като че искаше леко да докосне страната й, но в следния миг се отказа от този интимен жест.
— Означава, че сте толкова умна, колкото и красива.
— Благодаря. — Саманта се усмихна на себе си, тъй като той не излъга.
А тя говореше испански доста добре. Често прилагаше този трик с хора, които нямаха представа, че тя владее испански. Това бе сигурен начин да провери дали човекът е говорил истината. И Ханк Шавез не я разочарова.
Трябваше да признае пред себе си, че той я привлича. Въздействаше й чисто мъжкото му излъчване и магнетизъм, но не можеше да каже точно защо става така. Разбира се, той бе изключително красив, но тя бе срещала и други красиви мъже, а и външността му не беше единственото привлекателно нещо в него. В Ханк имаше нещо различно, от него се излъчваше някаква опасност. Нещо скрито и непозволено, може би? Въпреки очите му, от които искреше смях, въпреки усмивката му, тя бе прозряла и другата му същност. Не беше ли малко изплашена именно поради това?
— Ще ми позволите ли да ви придружа до къщата, сеньорита?
— С удоволствие, благодаря. Вече свърших тук.
Ханк с небрежен жест сложи шапката на главата си, вдигна фенера и пое ръката й. Саманта усети топлината на ръката му върху своята. Рамото му почти докосна нейното, близостта му я караше да се чувства странно слаба и беззащитна.
— Олстън, какъв ви е той? — попита безцеремонно. Прекият му въпрос я свари неподготвена, но не се обиди. Тя не бе ли го разпитвала по същия начин в дилижанса? Но не знаеше как да му отговори. Не искаше да му разкрива чувствата си към Ейдриън.
— Той… е мой придружител, заедно със сестра си. С Жанет ходехме заедно на училище и станахме много добри приятелки.
В този момент Ханк бе твърде погълнат от желанието си към нея, за да забележи колебанието й и неохотата, с която му отговори. Всъщност тя не му даде ясен отговор, тъй като и един годеник също можеше да бъде придружител. Един любовник също. Но той не се замисли над този факт.
Можеше да мисли само за това колко силно желаеше тази жена.
Тя беше толкова близо, че той е удоволствие вдъхваше аромата на косите й. Ухаеше на рози и ако се приближеше още малко по-близо…
Но какво си мислеше той? Познаваше я само от един ден.
Ти беше дама и очакваше да се отнесат с нея като с такава. Ако не беше изискана лейди, само след две секунди щеше да я повали на земята, помисли си дяволито Ханк.