Ханк реши да я остави да играе играта си. Щеше да има търпение. Щеше да се подчини на правилата й. За нея бе готов да направи всичко.
Когато осъзна този факт, Ханк се сепна. Беше истина. Как можа да се влюби в тази жена толкова скоро? Тя го накара да забрави за Пат, да забрави, че бе тръгнал към Мексико. Всички тези мисли изчезнаха от главата му, тъй като можеше да мисли единствено за Саманта.
Това го смути не малко. Най-силните чувства, които бе имал към жена, бяха към Анджела. Това не бе толкова отдавна, не толкова, че да не може да си спомни горчивината, която изпита, когато я загуби заради друг мъж Но всичко това сега не беше важно. Саманта го караше да забрави дори това.
Той все още не я обичаше. Не вярваше, че това е любов, не и толкова скоро. Но можеше ли я обича? Можеше ли напълно да й отдаде сърцето си, ако и тя му отдадеше своето?
Вече бе сигурен в едно. Изгаряше от желание за нея. Тук не можеше да има грешка. Трябваше само да я погледне и кръвта да кипне във вените му. Но тя беше дама, така че трябваше да я ухажва бавно. А както изглежда, тя искаше да играе своите женски игрички.
Мислейки си за тези неща, Ханк поклати глава. Това бе безсмислено. Не разбираше ли Саманта що за човек бе Ейдриън Олстън? Ханк не можеше да изпитва ревност заради него. Той бе hombres puta.
Ханк не можеше да разбере такъв човек. Ейдриън вече му бе намекнал два пъти, че ще се радва на компанията му, като втория път бе по-агресивен. Всичко свърши, когато Ханк посегна към оръжието си, без да крие отвращението си.
Саманта беше в пълна безопасност с Ейдриън, но очевидно тя нямаше представа за това, сигурно мислеше, че и той не знае. Засега щеше да я остави, ще чака, докато се умори от тази игра, след това щеше да си поговори сериозно с нея. След това няма да има недоразумения. Той нямаше да го позволи. Веднъж след като я помолеше да се омъжи за него… Да, Ханк осъзна, че точно това възнамерява да направи.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Елизабеттаун бе основан през 1868 година, две години след като бе открито злато в реките на Бодли Маунтин. През последните няколко години в този район бяха дошли хиляди миньори златотърсачи и продължаваха да прииждат още. Непрекъснато се появяваха нови сгради. По-голямата част от тях бяха неустойчиви дървени постройки, от които имаше поне стотина — магазини, барове, танцови салони, хотели, дори аптека.
Дилижансът бе пътувал доста бързо и пристигна в града късно следобед на осемнадесети февруари. Ейдриън бе заразен от трескавото оживление на това място и едва дочака следващия ден, когато нае кон и замина за долината Морено. Остави Жанет сама с целия багаж и храната.
Горката Жанет бе зашеметена. Не можеше да разбере дивия ентусиазъм на Ейдриън, нито бе свикнала да разчита на себе си, защото обикновено Ейдриън се грижеше за всичко.
Без да се замисли, Саманта пое грижата за приятелката си, а Жанет с благодарност й позволи да го направи. Саманта намери евтин хотел и уреди нещата на Олстъновн да бъдат откарани там. Тя също възнамеряваше да остане там. Не, че толкова й харесваше, но не можеше да остани Жанет сама, докато го Ейдриън отсъстваше.
Преди да напуснат спирката на дилижанса, към тях се приближи Ханк Шавез. Саманта веднага се стегна вътрешно, но той наистина я изненада.
— Сеньорити — той докосна с върховете на пръстите си ръба на шапката си, след което любезно продължи, — вашето присъствие превърна едно по всяка вероятност скучно пътуване в истинско удоволствие.
— Много сте любезен — кимна Саманта.
— Може би ще имаме възможност да се видим още веднъж, преди да напусна града — продължи Ханк, без да откъсва поглед от Саманта.
— Може би — отвърна уклончиво тя.
Той се усмихна.
— Ако не, в този момент ви пожелавам приятен път, Саманта. Сеньорита Олстън.
Ханк отново докосна шапката си по познатия начин и си отиде. Саманта дълго гледа след него. Изпита облекчение, но и нещо друго, нещо, което не можеше да определи. Той наистина разбра, каза си тя. Нарече я Саманта, за да й покаже, че е разбрал. Оттегли се достойно, като истински джентълмен, точно както се бе надявала. Всъщност, помисли си тя, той се отказа твърде лесно.
— Това беше истински джентълмен — отбеляза Жанет.
— Да, така е.
— И със сигурност се влюби в теб, скъпа.
— Не… не бе съвсем така — отвърна смутено Саманта.
— Значи не го харесваш? — продължи Жанет. — Не те обвинявам. Не беше кой знае колко привлекателен.
— Какво искаш да кажеш? — попита Саманта рязко. — Той е много красив мъж.
Жанет бе напрано шокирана.
— Изразяваш се доста меко, скъпа. Има толкова тъмна кожа. Той е твърде… как да се изразя? Изглежда недодялан, груб и твърде опасен. Би бил ужасен любовник.