Беше обичала! Сега Саманта изпитваше само жал към Ейдриън. Беше отвратена от себе си. Как можеше да бъде толкова глупава! Винаги се бе подценявала, тъй като винаги си мислеше, че Ейдриън не я забелязва по нейна вина.
Всичко това сега я измъчваше и ядосваше. Затова искаше толкова отчаяно да си разчисти сметките с Ханк. Само че не знаеше как. Нямаше абсолютно никаква представа как се проследява човек. Можеше да наеме някого да свърши тази работа, но не знаеше как да намери такъв човек.
Нищо не можеше да направи, освен да се надява, че един ден пътищата им отново ще се пресекат. Имаше начин тази надежда да стане напълно реална — трябваше да обяви награда за него. „ТЪРСИ СЕ ЖИВ“ А тя го искаше жив, защото искаше да види как ще го бичуват, тъй като не бе нищо друго, освен един жалък негодник!
Но за да обяви, че се издирва и че е определена награда за залавянето му, трябваше да има причина. И най-удачната от тях бе ОБИР. Ако го хванеха, щяха да го държат затворен, докато тя дойдеше да го идентифицира. Тогава тя щеше да ги накара да го пуснат и щеше да поеме закона в собствените си ръце. Освен това няколко от вакуеросите на баща й щяха да и помагат.
Мислейки си за своето отмъщение, Саманта се почувства по-добре. Вече имаше план, първото нещо, което щеше да направи рано сутринта на другия ден. Затова може би заспа лесно… И сънува Ханк Шавез.
Четири дни по-късно Саманта и ескортът й от шестима души напуснаха Елизабеттаун в облак прах. Саманта изглеждаше твърде помпозно с широкополата си кафява шапка, нахлупена над високо вдигнатата й червеникаво кестенява коса. Носеше кафява кожена пола сцепена по средата, и същата по цвят и материя жилетка над бяла копринена риза. Видът й бе поразителен. Приличаше на каубой, но личеше, че е жена. Всичко обаче, от ботушите и шпорите до висящия на бедрото й кобур с револвера, си беше на мястото. Полата беше направена така, че револверът да не й пречи и да язди удобно на дамското си седло.
Саманта бе обсипала с благодарности Мануел, защото й бе донесъл удобен ездитен костюм, а и конят, който й бяха довели, беше чудесен. Наричаше се Ел Сид, енергичен млад жребец. Когато преди три години бе тръгнала на изток, той бе съвсем малко жребче. Сега беше голям, силен и здрав и тя щеше да се научи да го обича, както бе обичала Принцеса, нейната игрива млада кобилка, която бе умряла точно преди Саманта да тръгне за училището.
През първата седмица на пътуването им към къщи Саманта се стремеше да остави колкото бе възможно повече мили между себе си и мястото на своя позор. Но скоро Мануел настоя да забавят темпото, обяснявайки, че няма намерение да заведе вкъщи господарката, изтощена и с болки по цялото тяло от бързата езда.
След тази първа седмица на луда езда изминаваха само по около двадесет мили на ден, разстояние, което конете преодоляваха с лекота. Спираха във всеки град и Саманта всеки път проверяваше дали афишите за издирването на Ханк са разлепени. Това бе направено почти навсякъде.
Когато срещаха непознати, ставаше нервна и неспокойна. Всеки път, когато видеше висок, чернокос мъж, облечен в черно, пулсът й се ускоряваше, ръката й сама посягаше към оръжието. Такива чести срещи, които й напомняха за Ханк, никак не й помагаха да го забрави. Как искаше да го забрави! Не беше честно! Тя трябваше да го преследва, а не обратното!
Денят, когато пресякоха границата с Мексико, беше за нея радост и празнуване, въпреки че имаха пред себе си цяла седмица езда, преди да достигнат земите на Кингсли. Но дните вече не изглеждаха толкова дълги. Местността бе позната — обширни равнини и невисоки възвишения — а в далечината красивата Сиера Маунтинз.
Как обичаше само тези планини! Те бяха първото нещо, което виждаше от прозореца си сутрин, като се събуждаше.
Тъй като планинската верига бе вече пред погледа й всеки ден, Саманта се чувстваше така, сякаш си бе вече у дома.
Струваше й се, че все едно бе излязла да поязди с вакуеросите, както правеше в миналото. Често нощуваха навън и когато правеха лагера си близо до планините. Саманта яздеше сама но цял ден, като изследваше пещери и дерета, попадаше на тесни планински пътеки, от векове използвани от индианците, зашеметяващо красиви, скрити от погледа, долини и останките на стари селища. Бяха чудесни времена.
Саманта въздъхна тежко. Вече не беше малко момиче и не притежаваше предишната жажда за приключения. За трите години, които бе прекарала вън от къщи, бе пораснала много. И то най-вече през последния месец!