Пристигнаха в ранчото през един късен следобед през втората седмица на април. Беше топъл, слънчев ден. Построената от камък и кирпич голяма едноетажна къща с разпръснатите си многобройни постройки сякаш я приветстваше с добре дошла, но баща й, който стоеше пред предната врата и я чакаше да слезе от коня, накара сърцето й да подскочи от радост. Саманта изтича към Хамилтън Кингсли и се хвърли в прегръдките му. В продължение на няколко минути стоя така, като не можеше да намери сили да се отдели от него. Тук беше в пълна безопасност. Никой не можеше да я нарани, когато тези ръце я прегръщаха. Този мъж я глезеше, угаждаше й, обичаше я. Чудесно е отново да си бъде вкъщи!
Най-накрая Саманта се откъсна от прегръдката на баща си и се загледа в него продължително. Той никак не се бе променил и тя страшно се зарадва. Баща й бе все същият широкоплещест здрав мъж, на когото отначало яростно се бе противопоставяла, а впоследствие се бе научила да го обича. Той се засмя, но в очите му блеснаха сълзи.
— Е, дъще, издържах ли на проверката?
— Никак не си се променил. — Саманта също се засмя.
— Но затова пък промяната у теб е съвсем очевидна. Вече не си моето малко момиченце. Не трябваше да те изпращам в онова училище. Дявол да го вземе, измина толкова много време, откакто напусна тази къща. Липсваше ми!
— И ти ми липсваше, татко. — Саманта бе готова да се разплаче. — Толкова съжалявам, че останах по-дълго, отколкото трябваше. Трябваше да се върна по-рано. Съжалявам повече, отколкото можеш да си представиш.
— Хайде, сега — отговори баща й с дрезгав глас. — Не искам да виждам сълзи в тези красиви очи. Нека да влезем вътре.
Той я поведе през заградения вътрешен двор към къщата.
— Мария! Нашето малко момиченце се върна вкъщи! — извика силно Хамилтън. — Ела да видиш колко е пораснала!
Кухнята, която се намираше малко настрани от вътрешния двор и около която бяха засадени цъфнали храсти и лози, бе място, където Мария можеше да бъде намерена почти по всяко време. Закръглената мексиканка изтича от тази посока и Саманта я срещна точно пред входа. Мария се бе променила съвсем малко. В гъстите й, черни като въглен, коси се бяха появили още няколко сребърни косъма, Но когато попадна в меката прегръдка на тази жена, Саманта се почувства удобно и уютно, както винаги.
— Я се погледни само! — хокаше и шеговито Мария. Пораснала си твърде много. Вече си станала жена.
— И съм станала по-хубава, нали? — Саманта се усмихна дяволито.
— А, сега виждам, че изобщо не си се променила. Отново се опитваш да изпросиш комплимент от мен.
— И сигурно пак няма да го получа.
— Нима? — Мария напрани възмутена физиономия. — Това момиче лъже. Така ли ви учат в онова прехвалено училите?
Саманта потисна една усмивка, както и баща й.
— Хайде, хайде. Мария, та тя само се шегува с теб — каза той.
— Мария знае това много добре, татко — добави Саманта. — Само че тя първо трябва да вдигне малко шум, това си е неин стил.
— Ау! Няма да стоя и да слушам едно детенце да ме обижда по този начин.
— Детенце? Аз пък си мислех, че каза, че вече съм станала жена. Реши най-после кое от двете с вярно, Мария.
Мария вдигна примирено ръце.
— Вече съм твърде стара за твоите номера. Остави старата жена на мира.
— Така и ще направя, но само ако ми обещаеш да ми приготвиш печено пиле за вечеря — отвърна Саманта, а очите й блестяха закачливо.
Мария хвърли многозначителен поглед на Хамилтън.
— Не ви ли казах, че тя ще поиска пиле? Това е любимото й ястие, а аз не мога да й го приготвя — заради онзи дявол.
Мария направи гримаса на отвращение.
— Мария! — обади се предупредително Хамилтън.
— Какво има? — попита Саманта, като се намръщи. Тази размяна на погледи и недоизказани реплики беше нещо съвсем необичайно. — Нима нямаме пилета?
Без да обръща внимание на предупредителния поглед на Хамилтън, Мария продължи сърдито:
— Нито едно. — Тя щракна с пръсти. — Ето така, всички изчезнаха.
— Изчезнаха? Искаш да кажеш, че просто така, вече ги няма?
Мария поклати глава.
— Твоят баща ми отправя заплашителни погледи — отбеляза намусено тя. — Няма да кажа нито дума повече.
Саманта гледа след нея, докато тя се скри в кухнята, след което се обърна към баща си.
— За какво беше всичко това?
— Нищо, Сами — отвърна Хамилтън меко. — Знаеш, че Мария обича да преувеличава.
— Но как могат да изчезнат пилетата — освен ако не са откраднати. А нашите работници не биха го направили. Тогава знаеш ли кой е?
Той само поклати глава и отвърна уклончиво.
— Разбира се, имам известни подозрения. Но не е нещо, заради което трябва да се тревожиш. Всеки ден очаквам Хорхе да се върне в ранчото с цяла касетка с пилета, така че в крайна сметка ще имаш своето печено пиле. Защо не отидеш да си починеш преди вечеря? Сигурно си изморена. Можем да поговорим по-късно.