— А как е семейството му?
— Добре е.
Мария недоволно изсумтя.
— Дори много добре, като се има предвид, че те нямат никакви неприятности, докато ние…
Хамилтън доста високо прочисти гърлото си, като по този начин не й позволи да довърши.
— Бих искал малко бренди, Мария.
— За какви неприятности става дума? — Саманта се обърна към Мария.
— Няма нищо — бързо отвърна баща й. — Няколко скитници откраднали от добитъка. Такива неща са се случвали и преди.
Саманта забеляза как Мария недоволно поклати глава, като отиваше да изпълни поръчката на баща й. Какво ставаше тук? Пилетата, мината, липсващият добитък, умрели животни от най-добра порода и въпреки всичко баща й само свиваше рамене с безразличие. Но дали беше точно така? Наистина ли ситуацията не беше толкова тревожна, или той не искаше да я тревожи?
— По всяка вероятност Рамон утре отново ще дойде — каза Хамилтън, после се засмя. — Напоследък идва всеки ден. Предполагам, че ми няма достатъчно доверие, че ще му изпратя съобщение, когато си дойдеш.
— Защо е толкова нетърпелив да ме види?
— Е, ти му липсваш. Освен това още не се е оженил.
— Звучи така, като че се опитваш да ме омъжиш, татко. Саманта се усмихна дяволито… — Предполагам, че не би имал нищо против, ако се омъжа за Рамон.
— Мисля, че от него ще излезе добър съпруг, Но не се ядосвай, Сам — добави той. — Нямам намерение да ти посочва за кого да се омъжиш. Очаквам от теб да следваш сърцето си.
— Бракът е последното нещо, за което си мисля сега — отвърна Саманта. В гласа й се долавяше лека горчивина, но не достатъчна, за да я усети баща й.
— Щастлив съм да чуя тези думи. Сами — продължи баща й. — В края на краищата, ти се върна вкъщи при мен. Не би искал да те загубя толкова скоро, скъпа.
— Не ме наричай така!
Хамилтън вдигна изненадано поглед към нея, смаян резкия й тон.
— Какво?
— Казах да не ме наричаш така! — отвърна грубо тя, след това изпусна дълбока въздишка. — О, съжалявам, татко. Не знам какво ми става.
Беше смаяна, шокирана от самата себе си. Колко ли грубо звучаха думите й? Позволяваше на Ханк Шавез да развали щастливото й завръщане у дома. Баща й нямаше да разбере защо тя не иска да чува повече милото обръщение, а и не можеше да му обясни. Той щеше да бъде съкрушен, ако узнаеше какво й се бе случило. А то бе станало и по нейна вина, напомняше си тя. Беше му позволила да я милва, гали, докато я доведе до неподозирана възбуда. И тя бе допуснала всичко това — после бе твърде късно да спре останалото.
— Сигурно съм изморена повече, отколкото очаквах. Не знам какво говоря. — Саманта се опита да намери извинени за внезапното си избухване. — Миналата нощ не спах добре защото бях много развълнувана, че се връщам у дома.
Хамилтън само кимна в знак, че е разбрал.
— А аз те задържам ненужно. Вече е късно, иди си легни Сами.
— Да, така ще направя. — Тя се наведе и го целуна.
— Ще те видя утре сутринта. — Той стисна топло ръката й преди да я пусне да си върви. — Лека нощ, Сами.
Саманта се отправи към стаята си, ядосана на себе си, вместо да се радва, че си е вкъщи. Позволяваше на Ханк Шавез да се промъквай мислите й, да я измъчва и преследва. Та нали баща й винаги я бе наричал скъпа, когато й пожелаваше лека нощ. А сега не можеше да я нарича повече така заради Ханк Шавез.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Фройлана Рамирез събуди Саманта, като внесе прясна вода в стаята й. Най-малката дъщеря на Мария, двадесет и три годишна, все още не бе омъжена, въпреки че много мъже бяха искали ръката й. Но тя чакаше единствения мъж, „този, който ще ме грабне и ще ме отнесе далеч“, както често говореше на Саманта със сериозен тон.
— Той ще е много силен и много красив, освен това ще ме накара да припадам от любов по него.
Саманта винаги се бе отнасяла иронично-недоверчиво към фантастичните й мечти. Възприемаше момчетата само като противници в някое състезание и за нея бе истинско удоволствие да ги побеждава. Саманта винаги бе побеждавала Рамон и другите момчета от ранчото, дори онези, които бяха много по-големи от нея. Но сега, когато се бе превърнала в млада жена, можеше да разбере Фройлана.
Саманта лежеше и слушаше безгрижното бъбрене на Фройлана: изключително жизнено момиче, много красиво, с копринена черна коса, големи кафяви очи и златиста кожа. Единственият й недостатък бе непрестанното й бърборене.
— …вече не си момиче, а си жена. Сега и двете сме такива — казваше Фройлана.
Саманта сподави усмивката си, прехвърли стройните си крака през леглото и се изправи.
— Предполагам, че е така — отвърна, като с мъка успя да си придаде сериозно изражение.