Доколкото Саманта можеше да си спомни, по-голямото момиче винаги се бе смятало за зряла жена. Фройлана бе само на тринадесет години, когато Саманта дойде с баща си в Тексас, а Мария и семейството й бяха дошли при тях в Мексико следващата година. Баща й се бе преместил в Мексико, за да избегне метежите на Гражданската война в Американските щати. Боеве се водеха и в Мексико, така наречената революция, но там баща й оставаше неутрален, пък и живееше толкова далеч на север, че най-големите неприятности и вълнения никога не достигаха до тях.
— Сега вече не избухваш в смях и не се кикотиш, когато говоря за мъже — продължи Фройлана, като оправяше леглото на Саманта. — Вече и ти започна да се интересуваш от тях, а?
Саманта се прозина и се отправи на пръсти към малка стаичка в съседство с нейната, където стоеше огромната вана с четири крака. Наистина, трябваше да носи вода, но за използваната имаше отводнителна тръба. Каната със студена вода стоеше на поставката до хавлиената кърпа.
— О, Лана, не знам — извика Саманта през рамо. — Но мъжете понякога са много лицемерни. Мисля, че за известно време мога да мина и без тях.
— Ау, не! — възкликна Фройлана.
— Така е, уверявам те.
— Какво ще правиш, когато младият Рамон помоли твоя баща за ръката ти? А той ще го направи! Той винаги е бил влюбен в теб, въпреки че ти се държиш като дете. Само почакай да те види сега, направо ще се поболее от любов!
Саманта плисна студена вода в лицето си и се пресегна за кърпата.
— Рамон може да моли баща ми колкото иска, но накрая аз съм тази, която ще даде окончателния отговор. И как мога да знам какво да отговоря, когато не съм го виждала почти три години?
— Ще го харесаш, patrona, уверявам те.
— Patrona? — Саманта почти извика от изненада. — Лана, никога преди не си ме наричала господарка.
— Толкова си се променила — поясни Фройлана. — Сега вече си истинска дама.
— Глупости. Не съм се променила чак толкова много. Искам да се обръщаш към мен както винаги.
— Да, Сам — усмихна се Фройлана.
— Така е по-добре. А колкото до Рамон и това дали ще го харесам, няма никакво значение — заяви Саманта, като тръгна обратно към стаята си и се отправи към гардероба. — Както ти казах и по-рано, за известно време мога да мина и без мъже.
— И възможността да видиш отново Рамон не те вълнува? Дори мъничко?
— Да ме вълнува? За бога, не — засмя се Саманта. — Щастлива съм, че съм си вече у дома. Не ми трябва нищо повече.
— Но тогава какво мислиш за Ел Карнисеро? Историите, които се разправят за него, не те ли вълнуват?
Саманта се обърна и се вгледа любопитно във Фройлана.
— Ел Карнисеро? Касапина? Що за име е това?
— Говори се, че той насича жертвите си и после ги хвърля на кучетата, парче по парче. Така е получил прякора си — отвърна Фройлана, като не смееше дори да си поеме дъх.
— Лана! Колко отвратително!
Фройлана сви рамене.
— Не вярвам точно на тази история, но на други, да. Казват, че той е много подъл. Казват също, че е много грозен, но въпреки това може да има всяка жена, която пожелае. Чудя се…
— Почакай малко, Лана — прекъсна я Саманта. — За кого твориш? Кой, по дяволите, е този Карнисеро, когото намираш толкова вълнуващ?
Тъмните очи на Фройлана се разшириха от учудване.
— Не знаеш? Господарят не ти е казал?
— Не, баща ми не ми каза нищо подобно — отвърна Саманта.
— Ау! — ахна по-голямото момиче. — Здравата ще ме наругаят за това, че ти казах!
— Но ти почти нищо не ми каза! — отвърна нетърпеливо Саманта. — Кой е Ел Карнисеро?
— Не! Нищо повече няма да кажа. А сега трябва да отивам.
— Лана! — Без да отговори, момичето бързо изтича към стаята, оставяйки Саманта в недоумение. — Проклятие, за какво е всичко това? — мърмореше си тя, докато бързо се обличаше в нефритовозелен ездитен костюм от велур и светложълта копринена риза.
Касапина, мъж, който насича враговете си на парчета! Що за човек бе този, който убиваше хора в мирно време? Генерал от революцията, може би? И от двете страни имаше много жестоки мъже. Някой скитник, обявен извън закона, или правителствен служител? В революцията либералите бяха победили, а Хуарес стана президент. Но Хуарес не можеше да контролира служителите си в цялата територия.
Скоро Саманта се присъедини към баща си за закуска, която се състоеше от царевичен хляб, шунка и силно, горещо кафе.
— Кой е Ел Карнисеро? — попита тя.
— Откъде си чула това име? — Баща й се облегна в стола си и се намръщи.
— Какво значение има? — отвърна тя. — Кой е той?