Хамилтън се поколеба няколко минути.
— Не е човек, за когото би трябвало да се безпокоиш.
— Татко, не увъртай. Защо не ми разкажеш за този човек?
— Той е бандит, Сами, човек, който си е спечелил лоша слава на юг през последните няколко години. Бандит.
— Защо тук се говори толкова много за него?
— Защото този тип се подвизава напоследък на север — въздъхна Хамилтън. — Сега той и хората му живеят в Усет Сиера.
— Искаш да кажеш, че се крият там. Никой ли не се е опитал да ги хване?
— Саманта, знаеш не по-зле от мен, че ако някой се скрие в тези планини, е почти невъзможно да бъде открит.
Изведнъж всичко си дойде на мястото.
— Този ли бандит ти причинява неприятности?
— Не мога да съм сигурен, че е същият човек.
— Негова работа ли е кражбата на пилетата и добитъка?
— Възможно е, разбира се. Нашите хора казват, че е той, че Ел Карнисеро ми е обявил война по някаква причина. В това обаче се съмнявам, защото няма никакъв смисъл. Никога не съм срещал този човек. И при това, до планините има поне три или четири дни усилена езда.
— И това е причина да си мислиш, че не той ти причинява неприятности?
— Да. Има други имения, по-близо до планините, които могат да се плячкосват по-лесно. Няма никакъв смисъл той да язди дотук, за да краде храна и да върши безобразия. Има и още една причина, която вакуеросите, които настояват, че всичко е негова работа, постоянно пренебрегват. Говори се, че този мъж е хладнокръвен убиец, и все пак, при всичките неприятности, които имаме, никой досега не е пострадал. Никой не е видял нито него, нито някой от бандата му. Казват, че когато Ел Карнисеро тръгне някъде, той тръгва с всичките си хора. А ние намерихме следи само от няколко души.
— Което ще рече, че са били скитници — изказа на глас мислите си Саманта.
— Да.
— Тогава защо хората са убедени, че е Ел Карнисеро?
Хамилтън сви рамене.
— Това, че един бандит ми е обявил война, е много по-вълнуващо от вероятността няколко скитници, случайно минаващи оттук, да са отвлекли животните ми. Хората обичат такива драматични истории. Веднага щом се разчу, че известният бандит се намира в района, всяка беда се приписва на него. Хората постоянно клюкарстват за него, защото той предизвиква голямо вълнение, а те обичат такива неща.
— Всичко това крие ли голяма опасност?
— Не, разбира се — отвърна Хамилтън. — Не вярвай на всичко, което чуеш. Затова не исках да знаеш за този бандит. Не исках да се тревожиш.
— Нямаше да се тревожа много, татко. И преди тук са се навъртали бандити.
— Радвам се, че подхождаш разумно към тези неща. — Той се приближи отново към масата, приведе се напред и я погледна настойчиво. — Облякла си костюм за езда. Излизаш ли?
Тя се усмихна дяволито.
— Това винаги е било любимото ми занимание, не помниш ли? Да пояздя сутрин. С нетърпение очаквам да се върна към старите навици.
— Надявам се старите навици да не включват работа с останалите мъже от ранчото.
Саманта се разсмя.
— Като че ли долавям нотка на неодобрение? Не, татко. Няма да работя повече. Необузданите и диви дни са вече в миналото — увери го тя.
— Нямаш представа колко се радвам да чуя това от теб. — Той се усмихна. — Знам също, че имаш достатъчно здрав разум да вземеш със себе си хора да те придружават, когато излизаш на езда.
— Придружители, когато се намирам на собствена земя? — Саманта се разсмя. — Не ставай смешен, татко.
— Виж какво, Сами, вече не си дете. Една млада жена не бива да язди без придружители.
— Нека да не спорим, татко — въздъхна Саманта. — Няма да загубя свободата си само защото съм пораснала с няколко години.
— Сами…
— Ех, ти, стар мошенико. — Тя бе доловила тревогата в гласа му. — Наистина се притесняваш заради онзи бандит, нали?
— Предпазливостта не вреди, Сами.
Саманта се поколеба, след това стана от стола си.
— Много добре, татко. Ще следвам съвета ти за известно време — отстъпи тя. Обърна се да си тръгне, но след това се спря и му се усмихна дяволито… — Но сам знаеш, че от това няма да има полза. Вакуеросите изобщо не могат да ме достигнат. Никога не са могли.
Саманта се отправи към южния край на ранчото, пришпорвайки силно коня си, като остави двамата си придружители далеч зад себе си. Ел Сид беше истинско съкровище. Конят все едно плуваше по въздуха. Саманта бе обзета от истинско въодушевление. От години не бе яздила толкова бързо. Седлото й беше много хубаво, изработено от испанска кожа от най-добро качество, беше красиво инкрустирано и имаше златна украса. Напълно подхождаше на великолепния Ел Сид.
На върха на един неголям хълм тя слезе от коня, тъй като искаше да изчака вакуеросите. Пред погледа й се простираше на десетки мили равнина, набраздена тук-там от хълмове. На някои места растяха кактуси и няколко самотни дървета. Но на запад се извисяваха величествените планини и… дим. Саманта впи поглед в далечината и в черния дим, лицето й придоби загрижено изражение. Веднага се метна на коня и препусна към придружителите си, като отдалеч им сочеше дима. Достигна опожарената гранична колиба само след петнадесет минути, но намери само тлееща купчина развалини. Огледа се във всички посоки, но наоколо нямаше и следа от човешко присъствие.