Когато двамата вакуероси я настигнаха, Саманта веднага се обърна към тях.
— Кой може да е причинил този пожар?
— Ел Карнисеро — веднага отвърна Луис.
Луис, Мануел и най-големият син на Мария трябваше да проявят повече разум, помисли си Саманта.
— Огледай се, Луис. Тук няма никой. Виждаш ли някакви следи?
— Не, но няма съмнение, че е бил Ел Карнисеро — отвърна упорито той. — След като е подпалил колибата, е имал достатъчно време да избяга. А това се случва за втори път тази седмица.
Очите й се разшириха от изненада.
— Искаш да кажеш, че тази колиба с била построена след един подобен пожар?
— Да. Строежът беше привършен едва вчера.
— Колко пожара с имало? — намръщи се Саманта.
— Девет, през последните две седмици.
— Девет! — ахна тя. — А складът? И той ли се включва в тези пожари?
Луис кимна.
— Този пожар причини много шеги. Толкова храна изгоря за нищо. И то толкова близо до ранчото! Ел Карнисеро е много дързък човек, наистина.
Саманта не каза нищо повече. Върна се обратно в ранчото наранена и разочарована. Баща й я бе излъгал. Бе говорил за поправки, когато фактически сградите са били опожарявани. Защо я беше излъгал? И какво още криеше от нея?
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Когато Саманта се върна, забеляза коня на Рамон Бароха и конюшнята. Веднага разпозна мустанга и украсеното със сребро седло с инициалите РМНБ — Рамон Матео Нунес де Бароха.
Точно в този момент изобщо не бе в настроение да се срещне с Рамон. Имаше нужда да поговори с Мануел, единствения човек, за който бе уверена, че ще каже истината. Намери го зад коралите за добитъка, където се намираха масите на работниците. Мануел седеше на стъпалата, в сянката на верандата, отрупана със саксии с цветя и плетени столове, и се хранеше.
— Здравей, Сам — поздрави я той, когато тя приближи. — Един човек те чака в голямата къща. Дойде малко след като ти излезе. Не се ли видя вече с него?
— Рамон може да почака — отвърна тя, като седна на стълбите до него и свали широкополата си шапка. — Трябва да поговорим, Мануел. Познаваш баща ми така добре, както и аз… поне си мислех, че го познавам. Ти вероятно знаеш по-добре.
— Какво се е случило, скъпа? — прекъсна я той, долавяйки тревогата й.
— Защо трябваше да ме лъже?
Мануел не бе изненадан, а по-скоро развеселен.
— И за какво е излъгал?
— За неприятностите, които имаме. Отначало изобщо не смяташе да ми каже нищо. Ако Лана не бе споменала…
— Лана! — В гласа на Мануел проличаха гневни нотки. — Тя приказва твърде много. Ако господарят не е искал да узнаеш, Саманта, значи така трябва да бъде.
— Глупости. Щом като всички само за това говорят, рано или късно щях да разбера. Но не за това става дума. Миналата вечер, когато говорихме за ранчото, татко ми каза, че граничните колиби се нуждаят от ремонт. Днес разбирам, че са били подпалени нарочно и по тази причина е трябвало да бъдат построени наново.
— Почакай, Сам, Баща ти не те е излъгал. Докато те нямаше, наистина бяха извършени някои поправки. Коя година е минавала без тези неща?
— Това ми е добре известно. Но защо татко не ми спомена за пожарите? Дори складът е изгорял. Но той изобщо не намери за нужно да ми каже, само заяви, че бил построен нов.
— Затова ли мислиш, че те е излъгал? — Мануел я смъмри шеговито.
— Не ми каза цялата истина! — Саманта наблягаше на всяка дума. — Все едно, че ме е излъгал, Мануел.
— Може би не ти е казал само защото не се е сетил. Напоследък му се налага да мисли за много неща.
— Нищо чудно, при всичките пожари и кражби и бог знае още какво, което крие от мен.
— Но не разбираш ли, че просто може да е забравил?
— О, предполагам, че е така — отвърна тя неохотно. — Но кажи ми, Мануел, какво всъщност става тук? Вярваш ли, че наистина този Карнисеро е в дъното на всичко?
Мануел сви рамене.
— Как да ти отговоря със сигурност, след като ние току-що се върнахме? Когато тръгнах за Ню Мексико, за да те доведа вкъщи, изобщо нямаше никакви проблеми. Едва миналата вечер за пръв път чух за този бандит, когато Мария буквално ми проглуши ушите с подробности от последните събития.