Отдавна бе минало време за вечеря, когато Хамилтън Кингсли се върна. Саманта вече бе заспала. Беше го чакала дълго, но след като той не се върна, тя, изтощена, потъна в сън. Хамилтън не я събуди.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Изгревът къпеше в нежно розови нюанси ширналата се равнина. Саманта се събуди с пукването на зората и погледът и попадна на планинските върхове, облени в светло лилава светлина. Гледката през прозореца й беше прекрасна, а Саманта знаеше, че още по на изток от ранчото небето е окъпано в червено и ярко оранжево.
Саманта рядко ставаше толкова рано. С учудване осъзна, че е облечена, но после веднага си спомни, че предната нощ бе заспала дълбоко, а имаше намерение да си почине само няколко минути. Бе пропуснала възможността да говори с баща си.
Веднага реши, че ще говори с него сега, преди отново да излезе и да избегне разговора с нея. Ще го чака пред вратата му, ако с необходимо, просто в случай, че той реши да се измъкне. Саманта разбираше, че на баща й никак няма да му е приятно да й разкрие истината, не и след като се бе опитал да се преструва, че нищо не се е случило. Не, той нямаше да иска да я види и да разговаря с нея.
Саманта стана от леглото, което не бе оправено за сън и със смачкани завивки. През отворения й прозорец нахлуваше хладина, но тя не почувства студения под краката си, защото бе все още с меките си кожени обувки, които носеше вкъщи. Да спи с обувките си!
Бързо смъкна зелената рокля и облече бежова пола от еленова кожа. Тя бе сцепена в средата и се спускаше до средата на прасците й.
Шафранено жълтата ленена блуза беше достатъчна дори в хладния утринен въздух, но Саманта взе също жакета си от еленова кожа с ресни, който подхождаше на полата й. От всички костюми, които сама си бе моделирала, този харесваше най-много. В него се чувстваше удобно и свободно. Харесваше й да бъде близо до земята, до простите първични неща.
Саманта обу високите си кожени ботуши. Всичките й костюми за езда и ботушите й все още й ставаха. Нямаше значение, че полите й бяха по-къси. Тя винаги ги носеше смело с дължина над глезена, а инч или два по-висока нямаше никакво значение, защото ботушите й достигаха да коленете. За три години талията й си бе останала същата, но многобройните й ризи и блузи й бяха доста отеснели. Коланът с револвера, който винаги носеше, когато излизаше на езда, бе преметнат в долната част на леглото, но Саманта още не мислеше, че е необходимо да го слага сега. Усмихна се, като си помисли, че баща й ще приеме това като заплаха, докато разговарят — или спорят. Имаше намерение да се върне по-късно за револвера и шапката, когато нещата между тях се уредят и тя излезе на сутрешната си езда.
Саманта оправи полата си и взе от масичката четката от слонова кост. Разреса бързо косата си и я прибра с кожена лента, това бе цялото внимание, което отдели на огнения водопад от къдрици. Обърна се, с намерение да излезе от стаята, която вече бе окъпана в слънчева светлина. Саманта пристъпи няколко крачки към прозореца, искаше да разбере дали денят ще бъде хубав. И тогава забеляза дима.
Огромна сиво-кафява димна стена се издигаше все по-високо с всяка секунда, заплашвайки да скрие от погледа и дори високите планински върхове. Димът бе достатъчно далеч, за да бъде… господи, реколтата!
— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — изкрещя като стисна силно перваза на прозореца. Не искаше да повярва на това, което се разкриваше пред погледа й.
Вместо да стои на едно място и да се издига спираловидно нагоре, димната завеса започна да се движи бързо на север, после на юг, като се разпростираше на все по-големи територии и в двете посоки. След малко Саманта вече не можеше да види нищо друго, освен дим, всепоглъщащ дим. Грабна трескаво револвера и шапката си и просто излетя от стаята. Потропа два пъти силно на вратата на баща си, сетне нахлу вътре като ураган.
— Подпалили са западните ниви!
Хамилтън бе твърде смаян, за да каже нещо. Със замъглени от съня очи наблюдаваше дъщеря си как крачи нервно напред-назад, като от време на време посягаше към кобура, като че искаше да се увери, че револверът е още там.
— Ставай! — изкрещя тя. — Вече е твърде късно да спасим реколтата, но Хуан и момчето му са при колибите там. Дано само да не са мъртви!
Това помогна. Хамилтън скочи от леглото, думите й окончателно го разсъниха.
— Ще оседлая конете и ще събудя хората — заяви Саманта, като излизаше от стаята. — Ще се срещнем отпред, татко. И избързай!
— Сам, почакай! Ти няма да идваш с нас!