Но тя вече тичаше към фоайето. Хамилтън знаеше много добре, че Саманта пропусна заповедта му покрай ушите си.
Хамилтън прокле деня, когато за пръв път позволи на тези зелени очи да разтопят сърцето му. През първите години, когато заживяха заедно, тя беше такова упорито малко създание. Ужасно я бе разглезил, не можеше да й се нарадва, тъй като му бяха необходими цели девет години, за да си я върне. След цялото това време, когато тя бе далеч от него, Хамилтън чувстваше, че е пропуснал много и искаше да спечели любовта й. Бе изпълнявал всяко нейно желание.
Негова беше вината, че тя бе толкова независима и толкова своенравна. Той бе виновен и за това, че Саманта понякога беше истинска малка пакостница. Беше се надявал, че в училище тя ще се промени, но не стана така. Хамилтън изкриви лице в недоволна гримаса, когато си спомни с какво бе облечена дъщеря му преди малко — костюм за езда от еленова кожа, на бедрото й — револвер. Неговата Саманта бе по-изкусен стрелец от него самия. Това не бе редно! Тя не би трябвало да изпитва никакво желание да носи оръжие и да язди сама из ранчото. Тя трябваше да носи коприна и дантели…
Защо дъщеря му трябваше да бъде толкова различна? Ужасно много я обичаше, тази своя необикновена дъщеря. Въпреки че бе избухлива и упорита, тя означаваше всичко за него. Не беше виждал Шелдън от бебе. С години страдаше заради това, но след като бе минало толкова време, съзнаваше, че всъщност няма син. Саманта бе всичко, което имаше на този свят.
Саманта вече яздеше далеч напред, когато Хамилтън оседла коня си. Бе избрал десет от най-добрите си вакуероси да го придружават; метнаха се на конете и ги пришпориха в галон след нея.
Хамилтън не можеше да си позволи да вземе със себе си всичките си хора. Можеше да е просто капан, чрез който бандитите целят да ги отдалечат от къщата. Можеше да се върне и да открие, че и тя е в пламъци. Все пак по-добре стана, че Саманта е с него извън къщата, така нямаше да я изпуска от очи. Нямаше да го преживее, ако нещо й се случеше.
Откакто получи първата бележка, Хамилтън знаеше със сигурност, че за всичко е отговорен Ел Карнисеро. Това нещастно копеле! Какво безочие, да му заповядва да напусне Мексико! Това бе абсурдно и все пак бандитът искаше да е сигурен, че Хамилтън приема сериозно неговия ултиматум. Обаче нямаше намерение да позволи на някой, обявен извън закона, да му диктува каквото и да било. Ще събере своя армия от наемници и ще прогони веднъж завинаги Касапина от тези планини. Пожарът вече преля чашата на търпението му, време беше да помисли как да действа.
Приближаваха все повече до колибите в нивите и димът ставаше все по-гъст и лютив. Саманта беше права — твърде късно бе да се спасят нивите. Посевите бяха изгорели напълно, но малката група колиби със сламени покриви, където стояха работниците по време на сеитба и жътва, все още бълваха черен дим към небето.
Саманта се насочи право към колибите, преди Хамилтън да има възможност да я спре. Тя първа забеляза Хуан, на известно разстояние от лагера, облегнат на едно изкривено дърво, той държеше главата си в двете си ръце. Малкият му син бе коленичил до него, без да откъсва поглед от баща си.
— Хуан! — извика Саманта, слезе от коня и веднага изтича при тях.
Очите на детето, което бе на не повече от седем години, бяха разширени от ужас. Самият Хуан плачеше, придържайки ръцете си към челото, където кървеше дълбока рана.
— Господарке? — Хуан вдигна към нея мътен поглед. — Опитах се да ги спра.
— Разбира се, че си се опитал, Хуан — отвърна му тя, като се стараеше да го утеши.
— Бяха твърде много. Един от тях ме удари с карабината си, но аз въпреки това се опитах да им попреча, докато не казаха, че ако продължавам да се противя, ще убият моя син.
— Вината не е твоя, Хуан. Твоят живот и животът на момчето ти са по-важни.
Той, изглежда, разбра. Но внезапно в очите му се появи страх и ужас, той сграбчи ръката й, пръстите му болезнено се сключиха около нейните.
— Нали не сте сама, господарке? Моля ви! Кажете ми, че не сте сама!
— Не се безпокой, Хуан, Баща ми с тук. Ще те отведем вкъщи, където ще си в безопасност.
— Не! Трябва да тръгвате бързо. Бандитите още са тук, не са си отишли!
Преди още мексиканецът да свърши с настойчивите си молби и объркани думи, Хамилтън я настигна, хвана я за ръка и я дръпна настрани.
— Чу ли… чу ли какво каза Хуан?
— Да — изръмжа Хамилтън. — Но това не бе и необходимо. Погледни.
Тя проследи погледа му към едно неголямо възвишение на отсрещната страна на нивата. Сега, когато димът не бе толкова гъст, Саманта можеше да вижда ясно. По цялото протежение на хълма се бяха наредили петнадесет мъже. Никога не бе виждала толкова ужасни и заплашителни на вид хора. Те стояха неподвижно и просто наблюдаваха, слънчевите лъчи се отразяваха от време на време в преметнатите им през рамо патрондаши и дългите ножове. Широките сомбрерос скриваха тъмните им лица.