— Престани да се обвиняваш.
— Ще се обвинявам, ако така ти харесва! — Той се изправи рязко и я погледна сърдито. — За последен път се излагаш на опасност, момичето ми. Няма да напускаш тази къща, докато не приключим всичко.
— Не отиваш ли твърде далеч? — запротестира тя.
— Не! Говоря сериозно, Сам. Няма да има повече сутрешна езда, дори и с ескорт.
— Няма да стоя затворена! — У нея отново започна да се надига гняв.
— О, да, ще го направиш, или, бога ми, ще сложа решетки на прозорците и ще те заключа в стаята ти.
Очите й започнаха да хвърлят гневни искри, когато разбра, че баща й говори сериозно и ще изпълни без колебание намерението си.
— За колко време? — настоя студено Саманта. — Колко време възнамеряваш да ме държиш като затворничка?
— Няма нужда да се засягаш толкова. Отказвам само да те пусна на сутрешната ти езда, и то единствено заради твоята безопасност.
— За колко време?
— Седмица, може би. Днес ще уведомя властите. Ако те не могат да помогнат, ще събера свои хора оттук. Ще видим пак ще реагира Ел Карнисеро, когато силите се обърнат срещу него.
— Сега поне призна истината — отвърна Саманта с горчивина и изпита някакво мрачно задоволство, когато забеляза как той видимо трепна и се смути. — Съгласна съм да си остана вкъщи, една седмица, при едно условие.
— Какво? — Хамилтън стана подозрителен.
— Да ми кажеш какво пише в бележките, които ти е изпратил Касапина.
За нейна изненада баща й въздъхна с леко облекчение.
— Ще направя нещо по-добро.
Хамилтън излезе от стаята, като се върна миг по-късно с два мръсни смачкани листа в ръка.
— Ето, прочети ги.
Бележките бяха написани с разкривен, груб почерк, и двете бяха подписани с едно голямо „К“. В едната се казваше: „Върви си, Гринго.“ Другата беше по-ясна. „Мексико те мрази, Гринго. Ако останеш тук, ще умреш. Върви си.“
— Мануел ми каза, че Касапина страшно мрази гринго — заяви Саманта след минутен размисъл.
— Той не се е отказал от намерението си да ме прогони. Станал е по-дързък. Но капката, която преля чашата, бе да те видя и опасност. Този бандит ще си получи войната, щом толкова иска.
— Ще изчакам една седмица, татко, обещавам. Но не повече.
Той знаеше, че тя говори съвсем сериозно.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
През следващата седмица времето за Саманта минаваше убийствено бавно. Но, изглежда, с набезите и пожарите бе свършено. В планините бяха изпратени войници. Съобщенията от тях идваха бавно. В едно старо изоставено селище бяха открити следи от много хора, които бяха живели на това място известно време. Но сега си бяха отишли. След това мексиканските войници бяха навлезли по-дълбоко и планините, но не откриха и следа от бандитите. Всеобщото заключение бе, че Ел Карнисеро се е върнал в южните територии. Саманта с готовност се съгласи с това заключение и скоро седмицата свърши. Саманта с нетърпение очакваше да излезе на езда, но баща й настоя да я придружават четирима от неговите вакуероси.
— Но нали всичко свърши — запротестира тя. — Касапина вече си отиде.
— Не можем да знаем това със сигурност, докато не мине повече време — настоя Хамилтън. — Четирима от моите хора ще дойдат с теб, Сам, освен това ще се придържаш по-близо до ранчото.
— Защо не ми каза за това миналата седмица? — изфуча тя. — Страхуваше се, нали?
— Бъди разумна, Саманта. Бих предпочел изобщо да не излизаш. Все още не. Искам поне да съм спокоен, че не си сама и си защитена.
Саманта скръцна със зъби.
— Добре, ще почакам още една седмица, но нито ден повече. След това си искам свободата. Освен това искам да престанеш да се отнасяш с мен като с дете!
— Съгласен съм, разбира се, ако през това време нищо не се случи.
Саманта се обърна с намерение да излезе, а Хамилтън добави:
— Условията ми включват ти да стоиш близо до придружителите си, а не да препускаш далеч пред тях, Сам.
— О!
Саманта все още бе бясна, когато се втурна и конюшнята, за да оседлае Ел Сид, но Рамон я чакаше и се опита да разсее лошото й настроение. Саманта бе забравила, че той й бе обещал да се присъедини към нея в сутрешната разходка. Сега мъжете, които щяха да я пазят, ставаха петима — макар че, ако нещо се случеше, най-вероятно тя щеше да е тази, която да ги защитава.
Саманта почака, докато придружителите й приготвят конете си; Рамон се метна на своя кон и я погледна многозначително, развеселен от недоволството й. Толкова шум само за няколко часа езда!
Рамон и Саманта бяха възобновили приятелските си отношения. Тя бе благодарна за компанията му, но той често се държеше с нея по различен начин, което я тревожеше. Понякога очите му горяха от тъмна страст. Казваше си, че той не може да се влюби в нея. Надяваше се да не се е излъгала, тъй като тя не изпитваше такива чувства към него.