— Да, сигурно — извивам очи.
— Наистина. — Бузите й са поруменели. — Ние не бяхме… не бяхме справедливи. Всички ти бяхме ядосани, затова ти създавахме главоболия. — Тя се поколебава и навива парче тоалетна хартия на пръста си. — Понякога беше прекалено нетърпелива. Но имаше страхотни попадения. Умееше да мотивираш хората. Всички се чувстваха жизнени. Хората имаха желание да те впечатлят. Възхищаваха ти се.
Попивам казаното от нея и усещам как напрежението се оттича. Само че не мога да повярвам на чутото.
— Но ти ме накара да повярвам, че съм била истинска мръсница. Не само ти, останалите също.
— Понякога беше — кима Фи. — Понякога ти се налагаше да бъдеш. — Тя се поколебава и навива ново парче тоалетна хартия. — Каролин прекаляваше с разходите. Заслужаваше скандала. Да знаеш, че не съм ти го казала аз — добавя бързо и се ухилва, аз не се сдържам и също се усмихвам.
Вратата на тоалетната се отваря и влиза чистачката с парцал.
— Може ли да ни оставите за две минути — казвам с нетърпящ възражение глас. — Благодаря. — Вратата се затваря отново.
— Работата е там, Лекс… — Фи захвърля парчето тоалетна хартия. — Завиждахме ти. — Тя ме поглежда откровено.
— Завиждали сте ми?
— Както беше Зъбатка, така се сдоби с прекрасна коса и зъби, извоюва си кабинет, стана шефка и ни казваше какво да правим.
— Знам — въздишам аз. — Шантава работа.
— Изобщо не е шантава. — За моя изненада Фи се приближава до мен. Прикляква и стисва раменете ми. — Навремето взеха добро решение, като те повишиха, Лекси. Ти можеш да си шеф, ще се справиш. Много по-добра си от прецакания Байрън.
Тя извива презрително очи.
Трогната съм от вярата й в способностите ми и не мога да промълвя и дума.
— Просто искам да бъда… една от вас — изричам най-сетне. — От екипа.
— Ще бъдеш. Ти си, но някой трябва да влезе в онзи кабинет. — Фи отново се изправя. — Лекси, помниш ли, когато бяхме в началното училище? Помниш ли надбягването с торби?
— Не ми напомняй. И това прецаках. Паднах по очи.
— Това не е важно — клати глава Фи. — Важното беше, че печелиш. Беше пред нас. Ако беше продължила, ако не ни беше чакала… щеше да спечелиш. — Тя ме поглежда ядно. Това са зелените очи, които познавам от шестгодишна. — Просто продължи. Не се замисляй, не се обръщай назад.
Вратата се отваря и двете трепваме.
— Лекси? — Наташа са намръщва, когато ни вижда двете с Фи. — Чудех се къде си. Готова ли си?
Поглеждам Фи за последно, изправям се и вирвам брадичка.
— Да, напълно.
Мога да се справя. Когато влизам в кабинета на Саймън, съм изпънала гръб и се усмихвам изкуствено.
— Лекси — грейва Саймън. — Радвам се да те видя. Заповядай, седни.
Всички останали са съвсем спокойни. Четирима от директорите са се събрали около малка маса и са се настанили удобно на кожени фотьойли. Пият кафе. Слаб мъж с посивяла коса — Дейвид Олбрайт, разговаря с мъж отляво за вила в Прованс.
— Значи паметта ти се е върнала! — Саймън ми подава чаша кафе. — Чудесна новина, Лекси!
— Да, наистина е чудесна!
— Тъкмо обсъждаме последствията от юни ’07 — той кима към документите по масата. — Избра изключително подходящ момент, защото знам, че имаш чудесни идеи за сливането на отделите. Нали познаваш всички. — Той ми поднася стол, но аз отказвам да седна.
— Всъщност… — Дланите ми са влажни и аз стискам папката. — Исках да поговоря с теб. С всички вас. Става въпрос за нещо друго…
Дейвид Олбрайт ме поглежда навъсен.
— Какво има?
— „Подови покрития“.
Саймън се мръщи. Чувам някой да мърмори:
— За бога!
— Лекси — започва Саймън с напрегнат глас. — Вече обсъждахме този въпрос. Приключихме с него. Повече няма да се занимаваме с „Подови покрития“.
— Само че аз съм готова със сделка! За нея искам да поговорим! — Поемам си дълбоко дъх. — Открай време смятам, че архивните разцветки на „Делър“ са най-голямото ни богатство. От няколко месеца се опитвам да намеря начин да се възползваме от този факт. Сега съм уговорила сделка с компания, която би искала да използва един от старите ни дизайни. Така „Делър“ ще дръпне напред. Ще преобърна отдела! — Гласът ми звучи възторжено и силно. — Знам, че мога да мотивирам отдела. Ще положа началото на нещо велико и доходно! Трябва ни само още един шанс. Само още един!!
Спирам да говоря и оглеждам лицата.
Веднага разбирам. Не съм направила никакво впечатление на присъстващите. Сър Дейвид продължава да нервничи, а Саймън е готов да ме убие. Един от присъстващите си играе с телефона.
— Доколкото знам, решение за отдела вече е взето — обръща се гневно сър Дейвид Олбрайт към Саймън. — Защо ни занимава отново с този въпрос?