Ерик млъква. Забелязвам, че не може да повярва на чутото. Сигурно съм му казала, че всичко по мен е естествено.
— Трябва да се изнеса. — Отдръпвам се на няколко крачки и свеждам поглед към килима. — Много се извинявам, но напрежението е прекалено голямо.
— Май прибързахме — заявява накрая той. — Може би да се разделим за кратко… След седмица или две всичко ще ти се избистри и тогава ще поговорим отново.
— Да — кимам аз. — Може би.
Чувствам се странно, докато си прибирам нещата. Това не е моят живот. Това е животът на друго момиче. Натъпквам абсолютния минимум в куфарите „Гучи“, които открих в гардероба — бельо, дънки, няколко чифта обувки. Чувствам, че нямам право да посягам към бежовите маркови костюми. А и честно казано, не ги искам. Тъкмо довършвам, когато усещам, че не съм сама. Обръщам се и виждам Ерик на вратата.
— Трябва да изляза — обяснява той. — Ти ще се справиш ли?
— Да, ще се справя. Ще взема такси до Фи. Тя ще се прибере по-рано от работа. — Дръпвам ципа на куфара и се намръщвам при този звук, който вещае края на всичко. — Ерик, благодаря ти, че… че ме изтърпя. Знам, че и на теб ти е било трудно.
— Много държа на теб. Сигурно го знаеш. — В очите му личи истинска болка и аз започвам да се чувствам виновна. Само че не мога да остана с някого единствено от чувство за вина или защото може да кара моторница. Ставам, раздвижвам се и оглеждам просторната, безупречно подредена стая. Специалното легло от известен дизайнер, вградения екран, гардеробната с милиони дрехи. Сигурна съм, че докато съм жива, няма да живея в такъв лукс. Сигурно съм напълно луда. Погледът ми попада на леглото и си спомням нещо.
— Ерик, аз прописквам ли насън? — питам небрежно дори. — Случайно да си забелязал?
— Да, пропискваш — кима той. — Дори ходихме на лекар. Той предложи да ти продуха назалните пътища със солена вода и ти предписа щипка за нос. — Той се насочва към едно от чекмеджетата и вади кутия с някакво противно приспособление. — Искаш ли я?
— Не — отвръщам след кратко колебание. — Благодаря ти.
Така. Значи взела съм правилното решение.
Ерик оставя щипката за нос. Колебае се — след това се приближава и ме прегръща неумело. Имам чувството, че следвам напътствията от наръчника: Раздяла (прощална прегръдка).
— Чао, Ерик — изричам, притиснала нос към скъпата ухаеща риза. — Доскоро.
Колкото и да е смешно, готова съм да заплача. Не заради Ерик… а защото всичко е приключило. Това е краят на невероятния ми съвършен живот мечта.
Най-сетне той се отдръпва.
— Чао, Лекси. — Излиза от стаята и след секунда хлопва външната врата.
Час по-късно съм си събрала всичките неща. Накрая не устоявам и натъпквам още един куфар с бельо „Ла Перла“, гримове на „Шанел“ и козметика за тяло. Третият куфар е пълен с палта. Че кой друг ще ги иска? На Ерик няма да му трябват. Освен това запазих чантата на „Луи Вюитон“, заради едно време.
Много ми е трудно да се сбогувам с Джана. Прегръщам я и тя измърморва нещо на италиански, докато ме милва по косата. Струва ми се, че тя разбира какво става.
Ето че съм съвсем сама. Повличам куфарите към хола и си поглеждам часовника. Остават още няколко минути до пристигането на таксито. Все едно че си тръгвам от скъп бутиков хотел. Престоят тук беше изключителен, а пък оборудването — направо невероятно. Но тук така и не се почувствах като у дома си. Въпреки това ми става мъчно, когато излизам на терасата за последен път и заслонявам очи. Спомням си, че когато пристигнах тук, си казах, че това е истински рай. Ерик ми приличаше на древногръцки бог. Все още помня обзелата ме еуфория.
С въздишка се връщам вътре. Значи съвършеният живот не ти се поднася на тепсия.
Което означава, че в предишния си живот не съм била Ганди.
Докато заключвам вратата на терасата, ми хрумва, че трябва да се сбогувам с домашния си любимец. Включвам екрана и кликвам върху „Домашни любимци“. Включвам котето, наблюдавам го как си играе с кълбото и му се радвам.
— Чао, Артър — махам му аз. Знам, че не е истинско, въпреки това ми е жал за него, защото е в плен на виртуалния свят.
Може би трябва да кажа довиждане и на Титан. Включвам „Титан“ и щом огромният паяк се показва на екрана и се надвесва над мен като чудовище, се отдръпвам.
Господи!
Обзета от ужас, отстъпвам назад и в следващия момент чувам трясък. Врътвам се с разтуптяно сърце и виждам какофония от стъкло, пръст и нещо зелено.
Браво. Направо супер. Съборих едно от специалните цветя. Противна орхидея или каквото е там. Гледам ужасена пораженията, а на екрана се появява яркосин надпис на зелен фон и започва да присветва.